Дар от Земята

Мат гореше от желанието да се зарови като къртица в земята. Но дори къртицата не би пробила твърдата, гладка скала. Той се изправи и вдигна ръце.

Никакво движение, никакъв звук.

Един от лъчите го изостави. След това и останалите. Известно време те кръстосваха наоколо, оставяйки ярки кръгли петна по охраняваното поле. Прожекторите угаснаха един след друг.

Отново се обади подсиленият от високоговорител глас. Този път звучеше леко озадачено:

— Кой вдигна тревогата?

— Не зная, сър — отвърна друг глас в нощта.

— Може да е бил заек. Добре, прибирайте се.

Силуетите по стената изчезнаха. Мат остана съвсем сам, все така вдигнал ръце. Почака малко, свали ги и се отдалечи.

Човекът беше висок и кльощав, с издължено, безизразно лице и тесни устни. Униформата му на полицай-изпълнител едва ли щеше да е по-чиста и изгладена, ако я беше облякъл за първи път. Седеше до вратата със скучаещо изражение, като човек, прекарал половината от живота си на този пост.

На всеки петнадесет минути трябваше да се изправя, за да разкършва схванатия си гръб.

Ковчегът сякаш беше конструиран за Гилгамеш2, или за Пол Бъниян3. Стените му бяха от дъбови дъски, поне отвън. Осемте циферблата от едната страна изглеждаха свалени от друго място и прикачени към ковчега от сбъркал с професията си дърводелец. От кльощавия се изискваше да ги наглежда през определено време — за всеки случай. Всяка промяна в данните изискваше незабавна реакция. Но тъй като не се случваше нищо, той отново се връщаше при масата и продължаваше да чака.

Проблем: Необходимата ви информация се крие в главата на Поли Торнкуист. Как да я измъкнете от там?

Главата е неразделна част от тялото. А тялото — това е съзнанието.

Някои лекарствени препарати оказват влияние върху функциите на тялото и най-вече върху метаболизма — те водят до нежелани странични ефекти. А и без това употребата им не е позволена.

Мъчения? Можете да й изтръгнете ноктите, да счупите костите й. Но това едва ли ще реши въпроса. Болката възбужда адреналиновите жлези, а адреналинът действа на всичко. Непрекъснатата болка е в състояние да увреди необратимо тялото, което по-късно ще бъде използвано за попълване на резервите. Освен това мъченията противоречат на човешкия морал.

Приятелски разговори? Бихте могли да й предложите сделка. За нея живота и преселване в друг район на Платото, а в замяна всичко, което искате да узнаете. Ето една чудесна възможност, когато органните банки са претъпкани… Но с Поли едва ли ще сполучите да се разберете. И друг път сте срещали такива. Познавате ги добре.

Не остава друго, освен да й уредите приятна почивка.

Поли Торнкуист беше душа, самотно увиснала в пространството. Дори по-малко от това, тъй като наоколо нямаше нищо, което да бъде наречено пространство. Нито горещина, нито студ, нито налягане, нито светлина, нито тъмнина, нито глад, нито жажда, нито звук.

Тя опита да се съсредоточи върху равномерното биене на сърцето си, но дори то беше изчезнало. Изгубено сред бездната на обкръжаващото я еднообразие. Същото можеше да се каже за тъмнината зад спуснатите й клепачи, здраво стегнати с непроницаема превръзка: тъмнината беше твърде еднообразна и Поли престана да я забелязва. Тя можеше да напряга мускули срещу нежно притискащите я меки пелени, но не усещаше никакъв резултат, тъй като те поддаваха съвсем малко. Устата й беше полуотворена, не можеше нито да я разтвори широко, нито да я затвори, заради гумения мундщук. Не можеше също така да си прехапе езика, или да го размърда. Не беше в състояние да предизвика дори минимално усещане за болка. Завладя я някакво безмерно спокойствие, което безшумно и неусетно я отнасяше в света на нищото.

„Какво се случи?“

Мат седеше в покрайнините на затревения участък на хълма над Болницата. Погледът му беше прикован в светещите прозорци. Юмрукът му удряше безсилно по коляното.

„Какво се случи? Там аз им бях в ръцете? В ръцете им бях!“

И никой не му попречи да се отдалечи. Объркан, безпомощен, победен, той очакваше високоговорителя да произнесе последната заповед. Но такава не последва. Сякаш го бяха забравили. Тръгна си, усещайки с гърба си смъртта, очаквайки парализиращия ултразвуков лъч, или пробождането на щадящия куршум, или гласа на офицера.

Постепенно, в разрез с всякаква логика, той осъзна, че никой не го преследва.

И тогава побягна.

Дробовете му престанаха да подскачат трескаво, но мислите му се гонеха все така объркано. Струваше му се, че никога няма да спрат. Продължи да тича, докато не се строполи, тук, на върха на хълма, където за първи път си даде сметка, че това, което го пришпорва, е ужасът пред смъртта и органната банка. Бягаше от невъзможното и неразбираемото, от една вселена, обитавана от безмерен страх и лишена от всякаква логика. Как успя да се измъкне от тази равнина на смъртта, без да бъде забелязан от безбройните дебнещи очи? Това приличаше на вълшебство и пробуждаше нови страхове.