Дар от Земята

… В последно време двамата с Надя рядко споделяха леглото. Дали да не започне лечение с тестостерон? Едва ли ще се наложи трансплантация — много жлези прекратяват действието си, но продължават да функционират при наличието на сложна и точна система за снабдяване с хормони чрез кръвта и храната. А инжекциите не са чак толкова нетърпими.

… Виж, баща му не смяташе така.

На млади години Исус Пиетро бе отделил немалко време за обмисляне обстоятелствата около собственото си зачеване. Защо старецът бе настоял да му бъдат възстановени и семепроводните канали при трансплантацията на тестисите? Когато навлезе в зрелостта Исус Пиетро реши, че знае отговора. Даже преди шейсет години, независимо от вековната традиция за многодетни семейства, в преобладаващата си част Платото оставало незаселено. За Ханет Кастро продължаването на рода е било най-висш дълг също както и за неговите предци. Пък и как ли се е чувствал старецът, когато е научил, че повече не е в състояние да зачева деца?

С течение на годините Исус Пиетро откри, че знае отговора и на този въпрос.

Мисълта му се понесе надалеч, размътена от приближаването на съня. Исус Пиетро се обърна на една страна и се нагласи по-удобно.

… Заек?

Защо не? От гората.

… Какво ще търси заек в една натъпкана с капани гора?

Въобще, кое животно, по-голямо от полска мишка, може да оцелее в тази гора? С какво ще се храни на плато Алфа?

Исус Пиетро изруга и протегна ръка към телефона.

— Искам още утре да претърсите всяко ъгълче в гората — нареди той на сержант Уотс. — Ако намерите нещо дори с размери на плъх, незабавно ще ме уведомите.

— Да, сър.

— В кой сектор беше нощната тревога?

— Веднага ще проверя. Къде точно… аха. Сектор шест, сър.

— Шести? Това е съвсем близо до гората.

— Да, сър.

Така значи.

— Лека нощ, старши сержант — каза Исус Пиетро и затвори телефона. На сутринта ще претърсят гората. Изпълнението със сигурност показва белези на разложение, мислеше си Пиетро. Ще трябва да предприеме нещо.

Стената беше наклонена навън — близо дванадесет фута бетон, плътно покрит от бодлива тел. Вратата също бе наклонена под ъгъл от двайсетина градуса. Беше закрепена на яки метални пилони, които сигурно се държаха в бетонни легла дълбоко в земята. В момента тя бе затворена, а площадката зад стената — ярко осветена. Но тук, от другата страна, се виждаше само разсеяно сияние в небето.

Мат стоеше в основата на стената и гледаше нагоре. Невъзможно беше да я изкатери. Забележат ли го, ще отворят вратата… Но не биваше да го виждат.

Засега не биваше. И не го виждаха. Най-сетне разполагаше със следващата брънка от логическата верига. Поне така се надяваше. Щом някой те вижда, докато се криеш, но престава да те забелязва, когато спреш да се криеш, той едва ли ще ти обърне внимание, ако го доближиш по ярко осветен път.

Само че тук логическата верига се прекъсваше.

Каквото и да му е помагало досега, тук ще се окаже безсилно.

Мат обърна гръб на стената. Изправен в подножието на колосалната наклонена врата, той проследи ярката лента на пътя до там, където изчезваше в тъмнината. Повечето къщи тънеха в мрак. Местността наоколо бе непрогледно черна чак до звездния хоризонт. Вдясно от него, там, където хоризонтът опираше в пропастта, светлината на звездите бе размътена от мъгливата пелена на бездната.

Мат така и не можа да намери подходящо обяснение за импулса, който го завладя в този миг.

Той се покашля.

— Нещо ми помага — произнесе с равен и спокоен глас. — Това вече е ясно. Така — нужна ми е помощ, за да преодолея вратата. Трябва да вляза в Болницата.

Зад стената се разнесоха тихи далечни стъпки, чуха се приглушени гласове. Отгласи от болничните дела, които в момента не го касаеха.

Тук, при него, нищо не се беше променило.

— Помогни ми да вляза вътре — помоли се той, обръщайки се не толкова към себе си, колкото към нещо вън от него. Не знаеше към кого — или какво. Нищо не знаеше.

На Платото никой не вярваше в богове.

Но Мат изведнъж осъзна, че има само един път. Той напусна платното и започна да тършува наоколо. Не след дълго намери парче бетон, с неравни краища, изцапано с кал. Върна се, замахна и започна да удря равномерно по желязната врата.

Бам! БАМ! БАМ!

Над стената се показа глава.

— Спри веднага, жалка колонистка отрепка!

— Пуснете ме.

Главата остана горе.

— Ама ти наистина си колонист.

— Позна.

— Не мърдай! Да не си мигнал дори! — човекът заопипва нещо от другата страна на стената. Появиха се две ръце — едната държеше насочен пистолет, а другата — телефонна слушалка. — Ало! Ало! Обадете се, мътните ви взели… Уотс? Говори Хобарт. Току-що някакъв тъп колонист се появи зад вратата и взе да блъска по нея. Да, истински колонист! Какво да правя? Добре, ще го питам.

Главата се наведе напред.

— Сам ли ще вървиш, или да те носят?

— Сам — отговори Мат.

— Казва, че ще върви. Защо въобще го питаме? Аха… Май си прав. Извинявай, Уотс, за мен беше толкова неочаквано. Друг път не ми се е случвало.

Пазачът остави слушалката. Главата и пистолетът продължаваха да следят Мат. Само след секунда масивната врата се отмести встрани.