Дар от Земята

— Влизай — нареди пазачът. — Ръцете на тила.

Мат пристъпи послушно. Към вътрешната страна на стената беше прилепена караулка. Портиерът се спусна по тясна метална стълбичка.

— Тръгвай напред — заповяда той. — Мърдай. Ей там, където са светлините. Виждаш ли? Ще вървиш натам.

Когато наближиха следващата врата пазачът извади от джоба си свирка и я наду. Не последва никакъв звук, но вратата се разтвори. Мат влезе.

Щом се озоваха вътре пазачът видимо се отпусна.

— Какво търсеше там? — попита той.

Мат усещаше, че старите страхове се завръщат отново. Вътре е. Тези коридори са Болницата. Не беше мислил какво ще предприеме нататък. А и съвсем обяснимо — замисли ли се, трябва веднага да побегне. Стените наоколо бяха от бетон, тук-там с метални решетки, от тавана стърчаха отворите на вентилационните тръби. Имаше и врати, но всичките бяха затворени. Из въздуха се носеше непозната миризма, или съчетание от миризми.

— Питам: какво търсеше…

— В съда ще узнаеш!

— Няма какво да се зъбиш. Какъв съд? Залових те на плато Алфа. Това е достатъчно за да си виновен. Ще те пъхнат във вивариума докато не потрябваш, а след това ще те напомпат с антифриз и ще те откарат. Никога няма да се събудиш повече.

Мат го погледна ужасен и поклати разтреперано глава. Пазачът отскочи от рязкото му движение, а ръката с пистолета се напрегна. Оръжието сигурно бе заредено с щадящи куршуми, а вместо барут се задвижваше от сгъстен въглерод. За не повече от секунда Мат бе завладян от увереността, че сега ще го застрелят. После ще отнесат тялото му във вивариума (каквото и да значеше това), но той няма да се събуди. Ще го разчленят докато спи. Последният миг от живота му се разтягаше, разтягаше…

Ръката с пистолета се отпусна. Мат не откъсваше втрещен поглед от лицето на пазача. Човекът пред него сякаш губеше разсъдък. Той въртеше ужасен поглед наоколо, разглеждаше стените, тавана, хвърли поглед и на вратата, на пистолета в ръката си — с една дума на всичко, освен на Мат. Внезапно той се обърна и побягна.

Мат дочу заглъхващия му вик:

— В името на Мъгливите Демони! Мястото ми е при вратата!

В един и трийсет за смяна при ковчега на Поли се яви друг офицер.

Униформата му не беше толкова щателно изгладена, но той самият изглеждаше по-добре. Имаше тренирано тяло на гимнастик и дори в този късен час на нощта изглеждаше бодър и свеж. Той почака докато кльощавият си иде, след това се зае да изучава циферблатите при главата на Поли.

Новият дежурен се оказа далеч по-прилежен от предишния. Той крачеше покрай дългата редица с датчици и внимателно, методично нанасяше данните от тях в дневника. Когато свърши, щракна със закопчалките по ръба на ковчега и вдигна капака, като се стараеше да не скърца с него.

Тялото вътре не помръдваше. Жената беше увита като мумия — мумия с остра муцуна и няколко пласта меки пелени. Муцуната се оформяше от дихателния апарат и мундщука в устата. Подобни издатини се виждаха и в областта на ушите. Ръцете й бяха скръстени на корема, като в усмирителна риза.

Дълго време полицаят не откъсваше поглед от жената в ковчега. Когато се обърна, на лицето му се четеше безпокойство. Но беше съвсем сам и в коридора не се чуваха никакви стъпки.

От горната част на ковчега излизаше дълга гофрирана тръба с наконечник. Полицаят разкачи наконечника, поднесе единия край на тръбата към устата си и произнесе:

— Не се страхувай. Аз съм твой приятел. Ей сега ще те приспя.

Размота меките пелени от ръцете на Поли, извади пистолета и стреля в кожата. На ръката й се появиха дузина червеникави точици, но момичето не помръдна. Нищо не показваше, че го е чула и е почувствала убожданията.

Той спусна капака и отново закачи наконечника на тръбата.

Докато отбелязваше промените в датчиците под мишниците му се образуваха големи тъмни петна. Накрая извади отвертка и започна да се ровичка в механизмите на циферблатите. Когато приключи и осемте показваха същите стойности, както и при идването му.

Те лъжеха. Циферблатите сочеха, че Поли Торнкуист е будна, но неподвижна; в съзнание, но лишена от всякакви сетивни дразнители. Докато в действителност Поли Торнкуист спеше. Щеше да проспи всичките осем часа от дежурството на Лорен.

Той изтри потното си чело и седна. Не обичаше да рискува по такъв необмислен начин, но в случая се налагаше. Момичето сигурно знаеше нещо важно, иначе едва ли щеше да попадне тук. Сега ще издържи осем часа по-дълго.

Мъжът, когато откараха в операционната на органната банка, беше в безсъзнание. Това бе същият човек, когото отрядът на Исус Пиетро бе открил върху ръчката на взривното устройство, един от разпитаните през отминалия ден. Исус Пиетро бе приключил с делото му, от гледна точка на закона той беше съден и осъден, но все още жив. Така гласеше буквата на закона, нищо повече.