Дар от Земята

В седем часа полицията навлезе в гората с капаните — по един взвод от всяка страна. Жълтите фенери за мъгла осветяваха дърветата в близкия край до стената на Болницата. Тъй като нощните пазачи вече си бяха отишли, нито един от полицаите нямаше представа що за зверчета преследват. Някой пусна слуха, че търсели избягал колонист.

Към девет часа двете групи се срещнаха точно в средата, вдигнаха рамене в недоумение и взеха да се разпръсват. Нито животни, нито хора обитаваха гората с капаните — нищо, по-едро от насекомо. И въпреки това във въздуха се вдигнаха четири коли и напръскаха гората от единия край до другия.

В девет и трийсет…

Исус Пиетро разряза грейпфрута по средата и обърка едната половинка. Сокът отвътре започна да се стича в чинийката. Той попита:

— Хванахте ли този ваш заек?

— Не, сър, затова пък пипнахме затворник.

— В гората?

— Не, сър. Чукаше по вратата с камък. Пазачът го пуснал на територията на Болницата, но от този момент положението става малко неясно…

— Янсен, то вече е неясно. Защо този тип е чукал по вратата? — изведнъж го прониза ужасяваща мисъл. — Да не е екипарий?

— Не, сър. Това е Матю Келер. Вече го идентифицирахме.

Грейпфрутовият сок преля над ръба на чинийката.

— Келер?

— Той самият.

— Тогава кой е бил в колата?

— Съмнявам се, че някога ще го узнаем, сър. Едва ли ще намерим доброволци, съгласни да потърсят тялото му. — При тези думи Исус Пиетро избухна в смях. Янсен беше чистокръвен колонист, но както той, така и предците му толкова дълго бяха на служба, че поведението и маниерите му бяха придобили властност и аристократизъм. Независимо от това да се шегува с подобни неща пред началството бе абсолютно нарушение на етикецията. Добре че поне бяха сами, нямаше излишни свидетели.

— Опитвах се да измисля някакъв начин да пораздрусам малко Изпълнението — призна Исус Пиетро, внезапно придобил сериозен изглед. — Този случай може да ни бъде от полза. И така, Келер застанал пред вратата и започнал да я удря. После?

— Точно така, сър. Пазачът го арестувал и позвънил на Уотс. Уотс почакал половин час, след това сам се обадил на пазача. Онзи не помнел нищо от това, което е станало със заловения след обаждането. Бил се върнал на поста си, но защо — не можел да обясни. Уотс го изпратил в ареста.

— А защо е чакал половин час? И къде е бил Келер през това време?

— Лейтенант Фокс го открил пред вратата на органната банка, стрелял в него и го отнесъл във вивариума.

— И сега той и пазачът чакат да реша какво да правя с тях. Добре. Няма да заспя, докато не разнищя тази история — Исус Пиетро побърза да приключи със закуската.

Междувременно му хрумна идеята, че загадката може да се окаже далеч по-дълбока. Как Келер въобще се е добрал до плато Алфа? Охраната не би го пуснала по моста.

С кола? Но нали във всичко това е забъркана само една въздушна кола…

Хобарт се тресеше от страх. По-изплашен човек досега Исус Пиетро не беше виждал и той дори не се постара да скрие изненадата си.

— Казвам ви, не зная! Пуснах го през вратата — говоря за централния портал. Поведох го пред себе си, за да не може да ме нападне…

— И той нападна ли те?

— Не помня подобно нещо.

— Може и да си забравил, ако те е ударил по главата. Седи спокойно. — Исус Пиетро заобиколи бюрото, за да огледа темето на Хобарт. — Няма цицини, нито охлузвания. Боли ли те главата?

— Чувствам се нормално.

— И така, той влезе през вратата. Ти говори ли с него?

Хобарт кимна колебливо.

— Аха. Питах го защо блъска. Той не отговори.

— А после?

— Ами, изведнъж аз… — Хобарт млъкна и преглътна болезнено.

Исус Пиетро повиши леко глас.

— Продължавай.

И тогава Хобарт заплака.

— Престани. Значи разговаряхте. За какво?

— Аз изведнъж… изведнъж си спомних, че поста ми е при вратата.

— Ами заловеният?

— Не помня!

— Уф, я се махай — Исус Пиетро натисна бутона. — Отведете го във вивариума. И ми доведете Келер.

Нагоре по стълбището, надясно, сетне наляво…

ВИВАРИУМ. Зад голямата желязна врата бяха подредени два реда койки с матраци. Всички освен две бяха заети. В помещението имаше деветдесет и осем колонисти на възраст от петнайсет до петдесет и осем години. Те спяха спокойно, далеч по-спокойно отколкото при нормален сън, дишаха дълбоко, а на лицата им бе изписано безмерно блаженство. Странна умиротвореност цареше тук. Само от време на време се разнасяше тихо похъркване.

Дори часовоят имаше сънен вид. Седеше на най-обикновен стол до вратата, подпрял на гърди двойната си брадичка и скръстил ръце на корема.

Преди повече от четири века, някъде към средата на деветнадесети век, група руски учени се натъкнали на изобретение, което правело съня напълно излишен. Така и станало, на някои места. През двайсет и четвърти век почти нямаше ъгълче на познатата вселена, където да не са чували за апарата за изкуствен сън.