Дар от Земята

Той влезе и затвори вратата. Краката му се движеха механично, без да се подчиняват на командите от мозъка. Тези приплескани тъмночервени предмети, тези светещи мембрани, тези мековати, наглед чужди и страшни форми, огромните цилиндрични съдове, пълни с яркочервена течност… Да, това бяха човешки същества. Имаше и надписи, кратки надгробни послания:

„Тип AB, Rh (+)…“ „Глюкозно съдържание…“ „Еритроцитен брой…“

„Щитовидна жлеза — мъжка“. „Имунен клас C, 2, пн 31…“ „Свръхчувствителност към телесно тегло под…“

„Ляв пищял, жив…“ „Костен мозък тип O, Rh (-), N, 02. Дължина…“ „ВАЖНО: преди употреба провери натъкмяването на ставното ложе“.

Мат затвори очи и опря чело в една от хладните стени на близката стъклена банка. По природа винаги е бил прекалено състрадателен. Ето и сега го беше завладяла скръб и му беше нужно време, за да потъгува за тези непознати. Дано наистина са непознати, слава на Мъгливите Демони.

„Задстомашна жлеза… склонност към диабет… имунологичен тип… да се избягва присаждане… само за получаване на секрет…“

Вратата се отвори.

Мат се промуши между двете банки и надникна зад ъгъла. В стаята влезе жена с бяла престилка и маска, бутаща нещо пред себе си на количка. Мат продължи да я наблюдава, докато прехвърляше разни предмети от количката в различни банки.

„Някой току-що е умрял.“

А жената с маската беше чудовището. Мат едва ли щеше да се бои от нея повече, дори ако под маската й бяха щръкнали чифт извити отровни зъби.

Иззад отворената врата се разнесоха гласове.

— Повече мускулна тъкан не можем да използваме. — Конски глас, приповдигнат и недоволен, с властен оттенък. Отвърна му насмешлив мъжки глас:

— Какво да я правим тогава — да я изхвърляме ли?

— И защо не?

Секунда мълчание. Жената с количката довърши работата си и се насочи към вратата. После се чу:

— Тази мисъл никога не ми е допадала. Умира човек, за да ни снабди със здрава, жива тъкан, а вие искате да я изхвърлите като… — вратата се затвори и отряза края на изречението.

„Като остатъци от пиршество на демони“ — довърши вместо него Мат.

Той понечи да приближи вратата към коридора, но вниманието му беше привлечено от нещо друго. Четири от стъклените банки се отличаваха от останалите. За разлика от другите те не бяха снабдени със сложна инсталация за поддържане равновесието на вътрешната среда, монтирани в основата. Вместо това тези механизми бяха разположени вътре в течността, зад прозрачните стени. В най-близката от банките туптяха шест човешки сърца.

Невъзможно бе да греши — наистина бяха сърца. Размерите им бяха като на детски органи. И туптяха! Съседната банка съдържаше други миниатюрни органи — тъмни и овални, може би черни дробове, но също малки — съвсем малки.

„Това вече е прекалено“. С един скок Мат се озова в коридора. Задъхан той притвори вратата зад себе си, не виждаше нищо, освен гроздовете от малки сърца и дробове.

Някой излезе зад ъгъла и рязко спря.

Мат вдигна глава и го погледна: едър, охранен тип с униформа на полицай-изпълнител. Мат опита да заговори, но гласът му трепереше до неузнаваемост:

— Къде е вивариумът?

Полицаят се облещи в него, после каза:

— Тръгваш направо, докато стигнеш стълбището. Качваш се един етаж, там свиваш наляво и вървиш, докато стигнеш стрелката. Висока врата със сигнална инсталация — няма да я пропуснеш.

— Благодаря — Мат се обърна към стълбището. Стомахът му беше свит на топка, а ръцете му трепереха. Готов беше да легне дори тук, в коридора, но трябваше да продължи.

Нещо го ужили по ръката.

Мат замръзна и направи опит да я вдигне. Беше съвсем безчувствена и напълно парализирана. Върху китката се виждаха половин дузина червеникави петънца.

Едрият мъжага разглеждаше Мат с навъсен поглед. В ръката си държеше пистолет.

Светът наоколо се завъртя бясно и започна да се смалява.

Лейтенант Халей Фокс изгледа просналия се на пода колонист и прибра пистолета в кобура. Какво става с този свят? Първо тази непонятна свръхтайнственост покрай приземяването на сондата. След това — двеста заловени бунтовници за една нощ и цялата Болница се обръща с краката наопаки. А сега? Някакъв колонист се разхожда по коридорите на Болницата и на всичко отгоре пита къде е вивариумът?!

Е, поне с него се оправи. Халей фокс повдигна отпуснатото тяло и го метна на рамо, като сумтеше от напрежение. Само лицето му оставаше все така меко, отпуснато. „Ще доложа и ще забравя за това.“ Лейтенантът намести товара на рамото си и пое към стълбището.

Глава 6 Вивариумът

На зазоряване назъбеният връх на Планината Ягледай плуваше над море от мъгла. За малцината, които вече бяха станали, от черно небето се беше превърнало в сиво. Това не беше отровната пелена зад обрива, нито стоманеносив буреносен облак, достатъчно гъст, та и слепецът да спечели в него съревнования по стрелба. Екипарии или колонисти, без значение, достатъчно беше да се отдалечат на няколко рамки от вратата и домовете им изчезваха. Хората вървяха и работеха във вселена с диаметър няколко десетки ярда.