Дар от Земята

Операционната беше просторна и вътре кипеше бурна дейност. На колички покрай една от дългите стени бяха подредени двайсетина малогабаритни хибернационни контейнери, за преместване на извадените органи в съседното помещение. Лекарите и лаборантите работеха спокойно, с вещина, върху многобройните операционни маси. Масите всъщност представляваха охладителни вани — открити контейнери с течност, където се поддържаше постоянна температура: 10 градуса по Фаренхайт. До вратата беше поставен по-голям контейнер, в който се плискаше жълтеникава течност.

Двама лаборанти вкараха осъдения в операционната и първият от тях веднага му инжектира пълна спринцовка със същата жълтеникава течност. Те доближиха количката до една от незаетите вани. Жената, която им се притече на помощ, закрепи върху лицето на пациента дихателна маска. Лаборантите наклониха количката и без никакъв плясък осъденият се плъзна във ваната.

— Този е последният — рече единият. — Да ви кажа момчета, направо се скапах.

Жената го погледна с любопитство, което отчасти беше скрито под широката маска. В гласа на лаборанта наистина бе прозвучала неимоверна умора.

— Вървете си и двамата — каза жената. — Утре можете да поспите до късно. Повече няма да ни трябвате.

Когато приключат и с последния осъден, органната банка ще е пълна. По закон той все още беше жив. Но температурата на тялото му стремително се снижаваше, а сърдечният ритъм се забавяше. Постепенно сърцето спря. Температурата му продължаваше да спада. След два часа тя достигна далеч под точката на замръзване, ала жълтеникава течност в съдовете не позволяваше тялото му да замръзне.

По закон той продължаваше да е жив. Случвало се бе осъдени на този етап да бъдат оправдани и тогава ги съживяваха обратно без никакви нежелани последствия, освен спомена за ужаса, който носеха до края на дните си.

Преместиха осъдения на операционната маса. Първо разтвориха черепа му, направиха разрез на шията и прекъснаха гръбначния мозък непосредствено под продълговатия мозък. Извадиха главния мозък много внимателно, за да не наранят мозъчната обвивка. Макар лекарите и да отричат, те се отнасяха с известна почтителност към човешкия мозък, което си пролича в този момент. Също в този момент осъденият по закон ставаше мъртвец.

В нюйоркската болница в началото биха направили кардиотомия и осъденият щеше да издъхне, когато тя приключи. На Успех той щеше да е мъртъв тогава, когато температурата на тялото му достигне 32 градуса по Фаренхайт. Така гласеше буквата на закона. Все някъде трябва да се прокара черта.

Мозъка изгориха с Волтова дъга, а пепелта запазиха за погребалната урна. Последва го кожата, свалена на места почти в запазен вид. Значителна част от работата се вършеше от апарати, но апаратите на Платото не бяха толкова съвършени, че да се справят без контрола на хората. Лекарите работеха така, сякаш разглобяват неимоверно сложна и интересна мозайка. Всеки орган се поставяше в самостоятелен хибернационен контейнер. От него се взимаше съвсем миниатюрна проба, с помощта на спринцовка и тънка игла, и се подлагаше на серия от тестове за тъканна непоносимост. Трансплантационната операция не беше шев и кройка. Тялото на пациента можеше да отхвърли чуждите органи, освен ако процесът на тяхното приемане не бъде защитен от специални лекарствени средства. Когато тестовете приключиха, върху взетите проби бяха поставени етикетчета с описания на техните характеристики. Едва тогава ги преместиха в съседното помещение — органната банка.

Мат беше объркан. Скиташе се безцелно из коридорите и търсеше врата с надпис „Вивариум“. Някои от вратите, които подминаваше имаха надписи, други не. Болницата беше необхватна. Нищо чудно да върви дни наред, без да открие онова, което търсеше.

В коридора често се разминаваше с изпълнители в полицейски униформи или бели престилки и спуснати на шията маски. Забележеше ли някой да се приближава към него, Мат се притискаше до стената и оставаше напълно неподвижен, докато не го подминат. Никой не му обърна внимание. Необяснимата невидимост го защитаваше добре.

Но и той не стигна доникъде.

Карта — ето от какво се нуждаеше.

Някои от тези врати сигурно водеха към кабинети. А в някои от тези кабинети трябваше да има карти — окачени на стената, или залепени върху бюрото. В края на краищата, тези коридори бяха толкова объркани. Мат кимна неволно, сякаш се съгласяваше със себе си. Ето и сега до него имаше врата със странен знак и надпис: „Вход само за упълномощени лица“. Дали пък…

Той отвори вратата. И замръзна, още непристъпил прага, разтърсен до мозъка на костите си.

Стаята беше изпълнена със стъклени съдове, подобни на аквариуми, но високи от пода до тавана, всеки с многобройни вътрешни прегради. Те бяха подредени като лабиринт, или като секции на обществена библиотека. В първите няколко секунди Мат не разпозна съдържанието на стъклените съдове, но червения им цвят и асиметричната форма безпогрешно издаваха същинската им природа.