Дар от Земята

Нещо беше разсеяло обикновените закони на природата, за да му спаси живота. Никога не бе чувал за сила, която би могла да го стори, освен… освен Мъгливите Демони. А Мъгливите Демони бяха персонажи от легенда. Така го бяха учили от малък. Те са басня, с която плашат децата, нещо като дядо Коледа, само че наопаки. Бабичките, които бяха заселили с тях непрогледната пелена на края на света, следваха една традиция, по-древна от самата история, но не по-стара от човека. Никой не вярваше в съществуването им. Те бяха само шега, макар с горчив привкус. Нещо, в името на което да изругаеш.

„Откриха ме, а след това ме оставиха да си ида. Защо?“

Дали не са го направили преднамерено? Съществува ли някаква причина, заради която Болницата би допуснала една колонистка отрепка до самите си стени, само за да я остави да се измъкне безпрепятствено?

Може би органната банка е препълнена? Сигурно имат място, където държат затворниците, докато им потрябват пресни попълнения.

Ами ако са решили, че е екипарий? Да, ето едно подходящо обяснение! Човешка фигура на плато Алфа — напълно естествено да е някой от аристокрацията. И така да е — защо поне не го задържаха за разпит?

Мат започна да се разхожда около върха на хълма, без да се отдалечава от него. В главата му цареше хаос. Преди съвсем малко бе поел на сигурна смърт, а стана така, че врагът дори не го забеляза. Оставиха го да си тръгне — кой, защо? И какво да предприеме сега? Да се промъкне до моста Алфа-Бета с надеждата, че и там няма да го забележат? Или да скочи от обрива, размахвайки ръце със смахнатата мисъл, че ще може да полети?

Най-страшното беше, че почти бе готов да повярва във второто. Вълшебство, вълшебство. Нали Худ спомена нещо за вълшебство.

Не, не за вълшебство. Той направо почервеня от усилие да докаже, че вълшебството нямало нищо общо. Говореше за… някаква психична сила. А Мат бе така погълнат от присъствието на Поли, че дори не го изслуша докрай. Твърде неприятно, защото това можеше да се окаже единственият му шанс за спасение. Иска или не, налага се да приеме, че притежава парапсихични способности, макар да не разбира в какво точно се проявяват. Все пак по-добре някакво, отколкото никакво обяснение.

— Аз притежавам психична сила — произнесе той. В тмнината гласът му прозвуча необикновено убедително.

Чудесно. А сега? Не помнеше нищо от разясненията на Худ за особеностите на парапсихичните способности. Можеше обаче да зачеркне идеята за скокове от ръба на пропастта. Каквато и да се окаже истината за неизследваните сили на човешкия мозък, те сигурно имат своя логична последователност. Едва сега си спомни странната увереност, която го бе завладяла пред стената на Болницата — че никой няма да го забележи, стига само да го пожелае. Затова пък никога не си бе помислял, че би могъл да лети — дори на сън.

Ще трябва да си поговори с Худ.

Но Худ е в Болницата. Може би дори вече не е между живите.

Дявол да го вземе…

Вълна от дребни, разпарцаливени облаци постепенно закриваше звездите. Градските светлини гаснеха една след друга, освен тези на Болницата. На Платото се възцари пълна тишина.

Какво пък… все пак опита да се промъкне в Болницата. Дори го разкриха. Само дето не го видяха, когато се изправи в сиянието на прожекторите. Защо? — въпрос, чийто отговор все още предстоеше да научи, също както и отговора на „как“?

Ако иска да постигне нещо трябва да рискува. Изправи се решително и отново пое напред. Проклинаше се за упоритостта си, но не спираше.

Добре де, щом е решил да си троши главата, защо не навлече по-ярки дрехи? Синя риза с оранжева якичка, малинова шапка с буквата „с“ в жълт триъгълник и очила с метални рамки — съвсем като в училище. Няма значение — ще се приближи така, както е сега.

Винаги си е падал по красивите жестове.

Вървеше по края на оголената земя, докато не стигна къщите. Сега пое по опустелите улици. Сградите от двете страни го наблюдаваха, мрачни, смълчани. Сигурно щяха да изглеждат красиви на дневна светлина. Що за хора живеят в тях? Весели, жизнерадостни, щастливи, вечно здрави и вечно млади. Как му се искаше и той да е един от тях.

Постепенно забеляза една особеност в къщите. Колкото и да се отличаваха по конструкция, цвят, стил и материал, всички притежаваха един общ, обединяващ признак. Всичките бяха обърнати с фасадите си към Болницата.

Сякаш Болницата ги изпълваше със страх. Или с чувството за вина.

Отпред изникнаха светлини. Мат ускори крачка. Вървеше вече половин час. Да, ето го и сервизният път, осветен от два реда лампи. По средата си имаше прекъсната бяла линия.

Мат стъпи върху нея и закрачи в посока към Болницата. Раменете му отново се напрягаха неестествено, сякаш долавяха полъха на дебнещата отзад смърт. Но опасността всъщност беше отпред. Органната банка символизираше най-унизителната смърт, която би могъл да си представи. Но имаше нещо, дори по-страшно от нея.

Случваше се да освобождават затворници от Болницата, за да разкажат как са ги съдили. Рядко, но се случваше. Мат вече се досещаше какво го чака.