Дар от Земята

Две широки и симетрични дъги. По-надолу три затворени криви, които наподобяваха извити опашки. Попови лъжички? Някакви микроорганизми?

Исус Пиетро разтърка уморено очи. После ще разпита пленниците. Сега е най-добре да ги забрави.

— Вероятно са избрали най-прекия път към централния вход — промърмори той полугласно. Полицаите премълчаха, осъзнали, че разговаря със себе си. — Да вървим — нареди рязко Исус Пиетро.

Наляво, надясно, надолу по стълбите… където ги посрещна труп на полицай, проснат насред коридора, с разкъсана униформа. Исус Пиетро го заобиколи без да забавя крачка, доближи бронираната врата и задейства повдигащия механизъм с ултразвукова свирка. Вратата се плъзна безшумно нагоре и в същия миг охраната от двете му страни настръхна.

Отсреща ги очакваше поредният паноптикум на ужаси — разпръснати в безпорядък мъртви и обезобразени тела и още една стоманена врата — в противоположния край. Изглеждаше като органна банка след взрив отвътре. Едва ли имаше по-подходящо определение. Сега обаче не биваше да мисли за това, че повечето от жертвите дори не са полицаи — граждански служители, лекари, лаборанти, техници.

Какъв безценен нагледен урок за Болничната охрана! Исус Пиетро бе завладян от необичайна слабост. Той пресече коридора, опитвайки се да запази високомерно изражение. Бронираната врата се вдигна веднага щом я доближи.

И тук имаше трупове — но на колонисти. Някои от тях бяха смазани от самата врата. Един от полицаите повика по радиостанцията носилки.

Пред тях се издигаше стена от избити бунтовници.

— Никога не съм ги ненавиждал повече — произнесе Исус Пиетро.

— К’лер, включи ж’рскопа.

— Какво? — Мат не смееше да откъсне поглед от пулта. Опитваше се да управлява колата с една ръка, но тя се съпротивляваше като буен жребец.

— Ж… ир… оско… път! — произнесе мъчително Худ.

— А, разбрах. Какво да направя с него?

— Вхххключи гхо!

Мат премести ръчката с надпис „Жироскопи“ в положение „вкл“. Колата се разтърси, после някак от само себе си изравни полета и продължи гладко.

— Зззадкрилките.

Мат натисна нужния бутон. Скоростта на полета нарасна.

— Лени, помогни ми да се иззправя — произнесе малко по-членоразделно Худ. Седеше до левия прозорец, Хари Кейн бе по средата, а Мат отдясно. Лени се пресегна от задната седалка и завъртя главата на Худ към прозореца.

— З’вой.

— Как?

— На-тисни… к’пчето.

— Кое? Това ли?

— Т-това… идиот.

— За твое сведение — произнесе хладно Мат, — прелетях разстоянието от мазето на Хари до плато Алфа без чужда помощ. И това беше първият път, когато влизах във въздушна кола. Съвсем естествено е да не знам за какво служат всичките тези джаджи.

— Не п-приказвай, а дръж п-прав курс. Включи автоп-пилота.

Мат натисна посоченото копче. По-нататък колата полетя сама.

— Не летим към кораловите къщи — отбеляза той.

— Не, Изпълнението първо ще провери тях — бавно, но съвсем членоразделно поясни Хари. Не мога да каня сто души там, където отиваме.

— И къде е това?

— В една просторна и незаета къща, владение на Джофри Юстас Парлет и неговото семейство.

— А къде ще бъде в това време споменатият Джофри Юстас Парлет?

— Заедно със семейството си е на почивка в обществения курорт на Йота. Разполагам със сигурни хора на плато Алфа.

— Парлет? Той случайно да не е…

— Внук. Милард Парлет живее в тях, но сега подготвя своята реч. Сигурно тъкмо в този момент я е започнал. Ретранслационната станция на хълма Ноб е достатъчно далеч, а тукашните му хазяи са заминали, така че вероятно се е настанил при роднините.

— И все пак изглежда рисковано.

— Само според теб.

Мат все още беше малко обиден заради пренебрежителното отношение към него. Та нали той направи всичко! Той проникна в Болницата, освободи затворниците и създаде пълна бъркотия, а на края — преди да избягат — остави знака на възмездието!

— Там ще скрием колата докато нещата се успокоят — произнесе той, сякаш беше в курса на събитията. — А след това ще се върнем на Гама…

— И да изоставим моите хора във вивариума? Не мога да постъпя така. Пък и не забравяй Поли Торнкуист.

Поли. Момичето, което…

— Хари, аз не съм бунтовник. Голямото спасяване свърши. Честно казано, дойдох тук за да помогна на Поли — ако успея. Мога да напусна вашия кръстоносен поход когато пожелая.

— Нима си мислиш, че Кастро ще ти позволи да се измъкнеш? Той със сигурност знае, че и ти беше в числото на заловените. Ще те преследва, където и да се скриеш. Освен това, не мога да ти позволя да вземеш колата. Необходима е за моето голямо спасяване.

Мат направи гримаса. Вече смяташе колата за своя собственост. Но затова можеха да поспорят и по-късно.

— Защо спомена Поли?

— Тя е присъствала при приземяването на сондата. Кастро вероятно е открил в нея лентата. Може би я е разпитвал за да разбере кой още знае.

— Какво да знае?

— Виж, това не можахме да научим. Тайната остана в Поли. Но трябва да е нещо дяволски важно. Така поне смяташе Поли, а както виждаш, и Кастро. Ама ти не знаеше ли, че е пристигал рамробот?

— Не.

— Пазят го в тайна. Не са го правили преди.