Дар от Земята

— Аз пък знам, че не съм ги викал. Кажете им да… Секунда. Нека влязат.

И те влязоха — двама охранени мъжаги, чийто привидно покорен изглед криеше гнева им от това, че са ги накарали да чакат.

— И кога, според вас, съм ви викал? — попита Исус Пиетро.

— Преди двайсет минути — отвърна предизвикателно по-едрият.

— Не трябваше ли преди това да вземете затворника?

— Не, сър. Ние отведохме Хобарт във вивариума, предадохме го за приспиване и веднага се върнахме при вас.

— И вие не помните, че…

По-дребният полицай изведнъж пребледня.

— Дявол да го вземе! Ние наистина трябваше да доведем някого. Келер. Разбира се, че Келер.

Около двайсет секунди Исус Пиетро разглежда внимателно лицата им. Имаше почти равнодушен вид. След това включи интеркома.

— Майор Янсен. Незабавно подайте сигнала „Избягал затворник“!

— Чакай малко — каза Мат.

Почти всички затворници бяха напуснали вивариума. Худ спря на прага и се обърна.

— Какво си намислил?

Мат изтича навътре в помещението. На една от койките лежеше човек с надянати слушалки. Вероятно ги бе сложил по погрешка. Мат ги свали, зашлеви го през лицето, а когато клепачите му затрепериха, го сграбчи за реверите и го изправи на крака.

Уотсън и Чек бяха приключили с таблото. Само Худ пристъпяше нетърпеливо до вратата.

— Тръгвай, де! — извика той. В гласа му се долавяше паника. Но Мат замръзна като парализиран при вида на това, което бе станало на пода.

Полицаят! Тълпата го беше разкъсала на части!

Мат отново се бе озовал в органната банка, сред ужасяващите картини.

— Келер!

Мат се наведе и вдигна нещо влажно и меко. Пристъпи към вратата, подвоуми се за миг, след това нарисува върху гладката й метална повърхност две широки дъги и три малки, затворени криви. Той запрати още топлия къс месо през рамо, обърна се и побягна. Двамата мъже и Лени вече догонваха опашката на тълпата от бегълци.

Подобно на буен водопад колонистите се спуснаха по стълбите, а стените кънтяха от многогласните им, уплашени вопли. Най-отпред тичаше Хари Кейн. В сърцето му кипеше хладна решимост, съзнанието, че той ще е първата жертва, когато на пътя им се изпречи въоръжена охрана. Но дотогава тълпата ще набере такава инерция, че никой не би могъл да я спре.

Първият въоръжен полицай се показа само след няколко крачки — зад следващия ъгъл. Той се обърна и така се облещи, сякаш пред очите му ставаше някакво чудо. Дори не помръдна, когато го настигнаха. Някой все пак прояви достатъчно здрав разум, за да го обезоръжи своевременно. Мъжът, който го завладя, нададе тържествуващ вик и си запробива път към челото, а тълпата се разтвори за да го пусне. Останалите продължиха да тъпчат безжизнено отпуснатото тяло на полицая.

Коридорът отпред беше дълъг, с безброй врати на равни разстояния от двете му страни. И всички тези врати сякаш се разтвориха едновременно. Мъжът с пистолета вдигна дулото, натисна спусъка и прокара лъча по най-близките цели. Главите, които се подаваха през вратите, замръзнаха, а телата зад тях се строполиха долу. Тълпата забави ход, докато се провираше през натръшканите екипарии и полуекипарии. Макар и само парализирани в началото, след преминаването на обезумялото човешко множество, почти всички бяха стъпкани до смърт. Изпълнителите ползваха щадящи оръжия за да запазят телата на колонистите. Колонистите, за разлика от тях, нямаха никакъв повод да проявяват милосърдие.

Сега вече тълпата се разтегли — по-бавните взеха да изостават, а междувременно Кейн беше достигнал края на коридора. Той заобиколи ъгъла, следван по петите от малка групичка. Двамата полицаи, лениво подпрени на отсрещната стена с димящи чашки в ръце, извърнаха глави за да видят каква е причината за шума. За миг те замръзнаха като омагьосани… а след това чашките им полетяха, оставяйки след себе си кафеникави дири и пистолетите им изскочиха с бързината на слънчеви зайчета. Нещо забръмча в ушите на Хари Кейн и той почувства, че пада. Но последният, мимолетен поглед към коридора показа, че полицаите също са се строполили.

Кейн лежеше като счупена кукла и гледаше право пред себе си с помътнял поглед. Тялото му бе напълно парализирано. Край него продължаваха да трополят крака. От време на време някой от бягащите се препъваше в него.

Изведнъж четири ръце го сграбчиха за китките и пищялите, вдигнаха го и го понесоха, люшкайки тялото му. Хари Кейн изпитваше безкрайна благодарност към своите спасители. Винаги бе презирал тълпата. Но поведението на тази тук надхвърляше всички негови очаквания. През шума и тътена до ушите му достигна вой на сирена.

Лени, Мат и Джей Худ настигнаха опашката на групата в подножието на стълбището.

— Спрете! — извика задъхано Мат. — Имам пистолет.

Лени мигновено схвана казаното и забави бяг. Мат можеше да ги охранява отзад. Но ако се опитат да достигнат предната част на колоната, може да заседнат по средата и там ултразвуковият генератор е напълно безполезен.