Дар от Земята

Нищо повече от последен акорд на всичко, което се бе случило през последното денонощие в Болницата.

Глава 8 Очите на Поли

Отвътре домът на Джофри Юстас Парлет изглеждаше съвсем различно. Тук имаше безброй просторни и великолепно обзаведени стаи, а в дъното бе разположена билярдната, коридор за боулинг и кинозала със сцена и спускаща се завеса. Само кухнята по размери надхвърляше гостната на Хари Кейн. Въоръжени с парализатори Мат, Лени и мисис Хенкък обискираха цялата къща. Не откриха нито едно живо същество, ако не се брояха растителните килими и биологичните почистващи машини.

Мат бе завладян от жаждата за изследване, та се наложи Лидия да употреби цялата си настойчивост да го върне в хола. Най-трудно му беше да се откъсне от спалнята… там декораторът просто бе надминал себе си.

Холът бе на два етажа, украсен с голяма бутафорна камина, в която вместо пламъци трептяха и сияеха електрически огънчета. Петимата се отпуснаха уморено пред нея, за да се порадват на топлината, която излъчваше. Хари Кейн все още избягваше резките движения, но очевидно се възстановяваше бързо. Що се отнася до Худ, той бе възвърнал гласа, но не и силите си.

Мат се изтегна на един от диваните и се повъртя малко, за да се настани удобно. Приятно беше да се почувстваш най-сетне в безопасност.

— Мънички сърчица и бъбреци… — повтори замислено Худ.

— Да, дявол да го вземе, в органната банка.

— Това е невъзможно.

— Ти какво, не ми ли вярваш? Плуваха в една стъкленица, приличаха на някакви причудливи морски животинчета. Стъклото беше съвсем топло.

— Хибернационните резервоари не могат да бъдат топли — отбеляза свадливо Худ. — А Изпълнението не преследва деца. Иначе щяхме да го знаем.

Мат го изгледа с презрение.

— Сърца и бъбреци. Само това ли? — попита Хари. — Нищо друго?

— И да е имало, не съм забелязал. Стъклените резервоари бяха три на брой. Единият беше празен. А другият… помислих го за изцапан.

— И колко време прекара вътре?

— Достатъчно, за да ми призлее. Да не мислите, че съм искал да попадна там, Слава на Мъгливите Демони! Търсех някакъв изход!

— В органната банка?

— О, престанете — обади се Лени. — Успокой се, Мат. Това няма значение.

Мисис Хенкък беше останала в кухнята. Тя се върна със супник и чаши.

— Ето, намерих. Няма смисъл да се церемоним тук, нали?

Всички закимаха енергично и тя се зае да им налива топла супа.

— Повече ме интересуват твоите, така наречени, парапсихични способности — продължи Худ, докато сърбаше лакомо. — Не съм чел никога за нещо подобно. Това трябва да е съвсем ново. — Мат само изсумтя. — Ако питаш мен, всеки, който защитава идеята за съществуването на подобни способности, живее с мисълта, че и той самият ги притежава. — Худ говореше със спокоен, професионален тон. — А накрая се оказва, че няма нищо. — Той почука с пръст слепоочието си.

— Как тогава стигнахме тук?

— Може би никога няма да го узнаем. Някакъв нов замисъл на Изпълнението? Мат, да не би пък Мъгливите Демони да те покровителстват?

— И на мен ми хрумна същата глупава мисъл.

Мисис Хенкък се върна за втори път от кухнята.

— Когато направи първия опит да се промъкнеш в Болницата — продължаваше Худ — те засякоха незабавно. Сигурно си се натъкнал на някое електронно охранително устройство. Тогава опита ли да избягаш?

— Към мен бяха насочени четири прожектора. Просто стоях и не помръдвах.

— А след това изгубиха интерес към теб, така ли? Оставиха те да си идеш и нищо повече?

— Точно така. През цялото време се оглеждах, чаках да получа някакви заповеди от високоговорителите. Никакъв отговор. Почаках малко и побягнах.

— А този човек, който те пусна в Болницата? Не се ли случи нещо особено малко преди да придобие обезумял вид и да побегне назад към портала?

— Какво например?

— Нещо със светлината.

— Не.

Худ имаше разочарован вид.

— Изглежда хората обичат да те забравят — подхвърли неочаквано Лени.

— Да. Откак се помня е така. В училище никога не ме изпитваха, когато не съм подготвен. А и побойниците не ме закачаха.

— Аз да имах твоя късмет — въздъхна Худ.

Лени придоби разсеян изглед, очевидно обмисляше някаква идея.

— Очите, значи — измърмори Хари Кейн. Слушаше разговора без коментари, заел позата на „Мислителя“. — Нали каза, че си видял нещо странно в очите на часовоя.

— Да. Но не зная какво. Според мен и друг път съм виждал подобен поглед, само че не помня кога.

— Ами този, който накрая стреля в теб. Неговите очи не бяха ли странни?

— Не.

Лени се пробуди от своя размисъл и го погледна с любопитство.

— Мат. Как мислиш, Поли щеше ли да дойде с теб у вас?

— Това пък какво отношение има, мътните ги взели?

— Не се ядосвай, Мат. Имам причини за да те питам.

— Само че аз не разбирам…

— Нали затова ти е нужна нашата помощ.

— Е, добре — да! Сигурен бях, че ще дойде с мен.

— А след това изведнъж ти обърна гръб и си тръгна.