Дар от Земята

— Да. Тази кучка просто ме з… — Мат преглътна останалото. Едва сега, когато можеше да почувства своята болка, гневът и унижението от разстояние, той осъзна, колко дълбоко го е уязвила. — Тръгна си, сякаш си спомни за нещо важно. Нещо по-важно от мен, например. Лени, дали причината не е била в нейния слухов апарат?

— Радиото? Не, тогава беше още рано. Хари, да си казвал на Поли нещо, което не е било за останалите?

— Съобщих й само, че ще се съберем в полунощ за да изслушаме новините от нея. Но това сте го чули всички. Нищо друго.

— В такъв случай, не е имало никаква причина да ме зареже — заяви Мат. — Но какъв смисъл да се ровим сега в това?

— Има нещо странно тук — промърмори Худ. — Можеш ли да си спомниш и за други подобни странни случки от твоя живот?

— Ти разсърди ли й се? — намеси се Лени.

— Страшно. Не мога да понасям, когато ме зарязват по този начин.

— Да не си я обидил с нещо?

— Не виждам с какво бих могъл. Чак след това се напих.

— Но нали спомена, че и друг път ти се е случвало?

— Всеки път. Всеки проклет път… докато срещнах теб. — Мат хвърли предизвикателен поглед наоколо. Другите го гледаха мълчаливо. — Ето защо не разбирам, какъв е смисълът да разговаряме за това. Не смятам, че е някаква странна случка, или както го нарече там Худ.

— За теб може и да не е — възрази Худ. — Но не и за Поли. Тя не е от онези, които си изпускат късмета. Или греша… Лени?

— Прав си. Тя се отнасяше с подобаваща сериозност към сексуалния си живот. Едва ли би разигравала някой, който не й харесва. Интересно ми е обаче…

— Аз също не се шегувах, ако това те интересува, Лени.

— Не беше това. Одеве каза, че си забелязал нещо странно в погледа на полицая. Същото ли беше, както в очите на Поли?

— За какво намекваш?

— Сам ми призна, че всеки път, когато се приготвиш да изгубиш невинността си с някое момиче, то те зарязва. Защо? Не си грозен. Не забелязах също да имаш неприятни навици, като например да ругаеш вулгарно. Поне докато беше с мен. Чистоплътен си. Та имаше ли нещо в погледа на Поли?

— Дявол да го вземе, Лени… очите й…

„Лицето на Поли неочаквано се промени, сякаш се беше заслушала в нещо, което само тя можеше да чуе. Погледът й преминаваше през него като през стъкло, а очите й изглеждаха незрящи…“

— Изведнъж придоби разсеян вид. Но какво искаш да кажеш? Сякаш си спомни за нещо друго, а след това си тръгна.

— Тази загуба на интерес… внезапно ли стана?

— Лени, престани да ме измъчваш. Какво, да не мислиш, че съм я прогонил? — Мат не можеше повече да търпи, чувстваше се като изпъната докрай струна. Никой досега не беше нахлувал по такъв начин в интимния му живот! Нито пък можеше да си представи, че една жена е способна да прекара известно време с него в леглото, да изслуша със симпатия всички негови мъчителни тайни, раздиращи отвсякъде душата му, а след това да ги извади на показ, в нещо като клинично обсъждане на кръглата маса! Струваше му се, че го разчленяват за органната банка, че още е в съзнание и наблюдава как лекарите измерват и сондират крайниците му, определяйки къде точно да преминат разрезите, вслушват се в шумовете на вътрешните му органи и от време на време си подхвърлят лаконични медицински коментари от здравната и социалната му биография.

Тъкмо се готвеше да излее всичко това върху тях — без да смекчава ни най-малко изразните си средства, когато внезапно откри, че никой не му обръща внимание.

Никой дори не гледаше към него.

Лени бе вторачила поглед в изкуствената камина, Худ гледаше в нея, а Хари Кейн все така седеше в позата на Мислителя. Всички те имаха разсеян вид.

— Ето ти въпрос — произнесе сънено Хари Кейн. — Как ще освободим останалите, когато само четирима успяхме да избягаме? — той огледа присъстващите, забеляза, че не го слушат и отново потъна в размисъл.

Мат почувства, че косата му настръхва. Хари Кейн гледаше право към него, но явно не го забелязваше. И в очите му имаше нещо особено.

Мат се наведе и взе да ги разглежда отблизо досущ като любопитен посетител в музей на восъчни фигури.

Хари подскочи уплашено.

— Ти откъде се взе? — попита той, сякаш Мат бе паднал от небето. — Уф! Ама и теб си те бива!

В отговор Мат само кимна.

— След като всички неочаквано забравихте за мен…

— А как бяха очите ни? — попита Худ. Имаше напрегнат вид, все едно, че се готвеше да скочи върху него.

— Не зная… Като че ли видях нещо… Наведох се да го разгледам отблизо и тогава… — Мат сви рамене — всичко свърши.

— Изведнъж? Не помня да стана изведнъж.

— А какво помниш? — попита го Мат.

— Ами… май нищо не помня. Разговаряхме нещо за очите… или за Поли? Да, разбира се, че за Поли. Мат, безпокои ли те разговорът за нея?

От устата на Мат се изтръгна болезнен гърлен стон.

— Затова значи си го правел. Не си искал да ти обръщат внимание.

— Вероятно.

Худ потърка енергично ръце.