Дар от Земята

— Не смея да я върна обратно — промърмори тя. — Ще се наложи Хари да ползва другата. Аха… Ще я програмирам да се вдигне на десетина мили, а след това да поеме на юг — докато й стигне горивото. Готово, тръгваме, Мат.

Не беше трудно да открият за коя от двете коли са ключовете. Мат вдигна машината и я поведе на североизток, право към Болницата.

Мъглата над повърхността на Платото не беше свръхестествено гъста, но на тази височина им се струваше, че се намират на края на света. Летяха близо час, преди да видят мътно жълтеникаво петно отляво.

— Болницата — обяви Лени. Завиха натам. Жълтеникавото петно постепенно нарасна, заобиколено от гирлянди ярки светлини.

Мат рязко снижи височината.

Долу под тях се показа водна повърхност. Корпусът на колата удари водата с оглушителен плясък и кабината започна да потъва с шеметна бързина. Двамата се шмугнаха през противоположните врати и изплуваха навън. Мат имаше усещането, че ще се парализира от студ. Пропеле-рите продължаваха да вият, пръскайки наоколо водни фонтани и той заплува надалеч от тях. Брегът се огласяваше от паническите крясъци на патиците.

По дърветата бяха накачени мощни лампи.

— Къде сме? — изпъшка Мат.

— В Парка Парлет, предполагам.

Мат изпъна крака и опря дъното. Водата едва му стигаше до пояса. Държеше пушката високо над главата си. Недалеч зад тях колата приближи с неистов вой отсрещния бряг, плъзна се на пясъка и опря в каменната стена. Мъглата постепенно придоби жълтеникав оттенък от насочените към езерото автомобилни фарове.

— Лени? Носиш ли пушката? — извика той.

— Аха.

— Зареди я.

Той чу тихото свистене на пневматичния механизъм.

— Добре — кимна Мат и хвърли своята във водата.

От всички страни към езерото се приближаваха фарове. Мат заплува слепешком в посоката, откъдето се бе обадила Лени и съвсем скоро опря в нея. Той я хвана за ръката и прошепна: „Застани близо до мен.“ Двамата започнаха да се прокрадват към брега. Мат усещаше, че Лени трепери. Водата беше студена, но когато се изправиха, вятърът се оказа още по-неприятен.

— А твоята пушка къде е?

— Хвърлих я. Аз трябва да се страхувам — забрави ли? Целта на моя живот. Как, според теб, ще се страхувам, с оръжие в ръка?

Вървяха по меката трева. Мъглата около тях сияеше от яркобяла светлина. Целият парк бе залят от прожектори. Тук-там се виждаха трескаво тичащи силуети. Една от въздушните колите се спусна плавно върху езерната повърхност.

— Свържете ме с Главата — нареди майор Чин. Беше се отпуснал на меката задна седалка на въздушната кола, увиснала над малкото езерце в Парка Парлет. В това положение той беше почти неуязвим за нападение. — Сър? Заловихме откраднатия автомобил. Да, сър, сигурно е той, защото се приземи веднага щом го заобиколихме за проверка. Рухна, като асансьорна кабина със скъсано въже… Летеше право към Болницата. Предполагам, че сме на около две мили югозападно от вас. Колата е била изоставена веднага след приводняването… Да, сър, съвсем професионално. Една от каменните стени е спряла движението й… Номерът?… Б-Р-Г-И… Не, сър, вътре няма никой, но ние обкръжихме целия район. Може да се крият сред дърветата. Ще ги хванем.

Върху гладкото му, закръглено лице изгря озадачено изражение.

— Да, сър — произнесе той и изключи връзката. Когато се огледа, цялото езеро и гората около него бяха ярко осветени от пристигналите полицейски машини. Бяха започнали издирването без да чакат заповедите му. Чин не се съмняваше, че ще го повикат веднага, щом се натъкнат на нещо интересно.

Но какво искаше да каже Главата с тази последна забележка? „Не се учудвайте, ако не откриете никого.“

Майорът присви очи. А може би тази кола е била примамка, летяща на автопилот? Но какво ще постигнат с това?

Над него премина още една кола. Той посегна към радиостанцията.

— Карсон, ти ли си? Вдигни машината — на около хиляда фута. Изключи всички външни светлини и виж дали няма да засечеш нещо в инфрачервения сектор. Ще останеш там, докато приключим с издирването.

Много по-късно майор Чин осъзна колко погрешно е изтълкувал забележката на Главата.

— Викам майор Чин — произнесе Дохени, увиснал на стотина фута над Парка Парлет. Гласът му почти трепереше от едва сдържаното вълнение. — Сър? Открих инфрачервено петно… току-що излезе от езерото. Вероятно са двама… мъглата затруднява видимостта. На западния бряг. Движат се право към нашия кордон… Не ги ли забелязвате? Там са, кълна се… Добре, добре, но щом ги няма, следователно нещо не е съвсем наред с инфраскопа… Да, сър…

Ядосан, но укротен, Дохени се облегна назад и продължи да гледа как малкото мътночервено петънце се слива с едно от по-големите петна, вероятно двигател на автомобил. И да са те, мислеше си той, никой няма да ги залови — ако се изхитрят да вземат една от колите на полицията.

Той видя, че по-големият източник на инфрачервено излъчване започва да се отдалечава встрани, оставяйки зад себе си слабо неравно петно. Това го озадачи и той се наведе към прозореца за да провери какво става долу… но отгоре с просто око не се различаваше почти нищо.