Дар от Земята

Изведнъж той изгуби интерес към първия източник и отново се върна при инфраскопа. Второто петно стоеше неподвижно на мястото си, но цветът му бе избледнял почти незабележимо — трима, или четирима души, лежащи на земята в безсъзнание. От общата маса на кордона се отдели малка червеникава точица и забърза към втория източник. Само след няколко секунди долу се разрази истински ад.

Запъхтени, хриптящи от умора, те изскочиха от парка и се озоваха на широк и добре осветен селски път. Мат продължаваше да стиска ръката на Лени, за да не го „забрави“ и да поеме в друга посока. Когато стигнаха пътя Лени издърпа ръката си от неговата.

— Добре… сега… да си починем…

— Колко остава… до Болницата?

— Около две… мили.

Отпред, зад яркия купол на мъглата се разтваряха светлините на полицейските фарове — колите бяха оставени на автопилот от наземните групи. Далечният, размит край на пътя бе обкръжен от жълтеникав ореол — Болницата.

Алеята беше постлана с квадратни червени плочки, а от двете й страни бяха засадени в равна редица орехови дръвчета, фенерите отляво и отдясно осветяваха фасадите на ниските, уютни къщи. Дърветата се полюшваха от поривите на вятъра и сенките им играеха по осветената повърхност на шосето. Вятърът прогонваше разреждащата се мъгла и проникваше през подгизналите дрехи до самата кожа.

— Трябва да намерим отнякъде сухи дрехи — рече Мат.

— Ще срещнем някого. Няма начин. Рано е още.

— Интересно, как на онези не им е било студено? Край басейна, имам пред вид.

— Водата беше гореща. А вътре сигурно има сауна. Живеят си хората.

— Между другото, ти защо настояваше да съблечем полицая? А след това ме накара да изхвърля униформата му.

— Това е конспирация, Мат. Не ги разбираш тези работи. Ти какво, не ми ли вярваш?

— Извинявай. Просто смятах, че униформата може да ни послужи.

— Заслужаваше си риска. Сега глупаците ще търсят един човек, облечен в униформа на полицай-изпълнител. Ей, притисни се до мен — бързо!

През няколко къщи нататък по пътя се беше появил осветен квадрат. Мат застана пред Лени и се наведе така, че тя да използва рамото му като опора за пушката.

Именно този трик бяха използвали достатъчно успешно за да се справят с четиримата полицаи в парка. И този път се получи. В осветения кръг се появиха четирима екипарии. Те се обърнаха, помахаха към вратата на къщата, от която бяха излезли и бавно пресякоха улицата, като се навеждаха под резките пориви на вятъра. Вратата се хлопна и ги потопи в мрак, превръщайки ги в тъмни, неясни силуети. В мига, когато стъпиха върху настилката, пътят им бе преграден от два безшумни откоса стъклени ловни стрели.

Мат и Лени ги разсъблякоха и подпряха отпуснатите им тела така, че да бъдат озарени от първите лъчи на слънцето.

— Слава на Мъгливите Демони — въздъхна Мат. Той все още трепереше под сухите дрехи.

Лени обмисляше предстоящите действия.

— На първо време ще се прокрадваме между къщите, за да използваме прикритието на техните инфрачервени излъчвания.

— Хубаво — кимна Мат, — а когато излезем на открито?

Лени потъна в мълчание. Явно не знаеше какво да отговори, или се колебаеше. Накрая каза:

— Мат, трябва да ти съобщя нещо. Веднага щом се прехвърлим през стената — ако въобще успеем да я преодолеем — аз ще се насоча към вивариума. Не си длъжен да идваш с мен. Нямам друг изход.

— Нали точно това ще очакват от нас?

— Вероятно.

— Тогава, по-добре не отивай там. Какво ще кажеш, ако преди това потърсим Поли? Не бива да вдигаме излишен шум. Нали знаеш — при първия сигнал за тревога те пак ще спуснат онези проклети бронирани врати. Така че, ако питаш мен… — той надникна в лицето й и замлъкна.

Лени гледаше право напред. Изражението й наподобяваше каменна маска. Също такъв бе и гласът й — твърд и непоколебим.

— Исках да го знаеш отсега. Аз ще отида във вивариума. Затова тръгнах. — Тя си пое дъх и продължи развълнувано: — Тръгнах, защото там са затворени Синовете на Земята, а аз съм една от тях. Не заради теб, а заради тях. А ти си ми необходим за да попадна във вивариума. И да те нямаше, пак щях да опитам — сама.

— Разбрах — кимна Мат. Напъваше се да добави още нещо, но не знаеше какво. Накрая се сети: — А какво ще стане с голямата тайна на Поли?

— Не само на Поли — Милард Парлет също я знае. Искаше да ни я каже, но му попречихме. И да не иска, Лидия ще му я изтръгне.

— Тоест, Поли вече не ви е необходима.

— Точно така. Ако си си въобразявал, че тръгнах с теб, защото те обичам — лъжеш се. Мат, разбери ме, не искам да те наранявам, нито да съм жестока с теб. Искам само да осъзнаеш положението, в което се намираш. В противен случай можеш да си помислиш, че съм готова на разумни постъпки. Не, Мат, ти си моят транспорт. Средство, за да попадна вътре в Болницата. Когато проникнем, аз отивам във вивариума, а ти можеш да правиш каквото ти хрумне, за да си спасиш кожата.