Дар от Земята

Горичката се състоеше от лимонови и портокалови дръвчета. Един от предишните рамроботи бе доставил заедно с другите чудеса на земната биоинженерна наука и техните генетически изменени предшественици. Нито един паразит не беше в състояние да се завъди в кората или плодовете на тези дървета. Те можеха да растат навсякъде. Чудесно се погаждаха с други култури, преминали подобна генетична реконструкция. Плодовете им запазваха своята зрелост в продължение на близо девет месеца от годината, а когато някои от тях се откъсваха, за да посеят семена, това ставаше на неравномерни интервали, така че на всеки пет от шест произволно избрани дървета, постоянно имаше готова за събиране реколта.

В своя безпощаден стремеж към слънчева светлина дърветата бяха разтворили листа и клони, образувайки гъст зелен навес, да крачиш под него бе като да се скиташ из някоя примитивна девствена гора. Тук долу растяха гъби, също изпратени от Земята, но те не бяха променени.

Поли вече бе набрала няколко дузини. Ако някой я попита, така и ще му отговори — че е дошла в цитрусовата горичка за гъби. Преди това, естествено, ще трябва да скрие своя фотоапарат.

Като се имаше пред вид, че сезонът за обработка на растенията беше отминал, на плато Бета имаше удивително много колонисти. В горите, из ливадите и по склоновете щъкаха поне няколкостотин — мъже и жени, излезли на пикник, или на екскурзия. Някой бдителен полицай-изпълнител неминуемо би намерил за невероятно равномерно тяхното разпределение из околната местност. А и повечето от тях, както би се оказало, принадлежаха към организацията Синове на Земята.

Но товарът от рамробота избра да кацне в участъка, зает от Поли. Тя се намираше в покрайнините на горичката, когато до ушите й достигна притъпен удар. Поли се затича пъргаво в посоката, от която идеше. Беше почти неразличима в горския сумрак, благодарение на черната си коса и мургавата си кожа. Приведе се, допълзя до два повалени дънера и надникна над тях.

На тревата недалеч пред нея се въргаляше голям метален цилиндър. Куполите на пет парашута танцуваха под напора на вятъра.

„Ето значи как изглеждат“ — помисли си Поли. Цилиндърът беше толкова малък и въпреки това бе пристигнал от незнайно далече… но това всъщност беше една нищожна част от рамробота. Основната конструкция вероятно вече бе поела обратно.

Естествено, по-голямо значение имаше товарът. Съдържанието му никога не беше банално. Вече шест месеца — откакто беше получено и разшифровано лазерното съобщение — Синовете на Земята крояха планове как да се доберат до товара. В най-лошия случай биха могли да го предложат на екипариите срещу откуп. В най-добрия щеше да е нещо, заради което си заслужаваше да умреш.

Поли понечи да напусне сянката на дърветата, когато забеляза въздушните коли. Най-малко трийсет от тях се спускаха над товара.

Тя остана в скривалището си.

Войниците не познаваха Исус Пиетро по физиономия, но неминуемо щяха да се досетят кой е пред тях. Само двама или трима от придружаващите го бяха чистокръвни екипарии. Шофьорите им, включително и неговият, предвидливо бяха останали при колите. Исус Пиетро се държеше изключително предпазливо, озърташе се на всяка стъпка и гледаше да не препречи пътя на някой от останалите екипарии.

В резултат на това полезрението му се оказа блокирано, когато Милард Парлет, потомък по права линия на първия капитан на „Планк“, отвори капсулата и бръкна вътре. Той видя, че патриархът вдига нещо към светлината, за да го разгледа по-добре.

Това беше правоъгълен предмет със заоблени краища, опакован в еластичен материал, сега вече разкъсан. Основата му беше метална, а върхът бе излят от някаква сплав — далечен наследник на стъклото, твърда като легирана стомана и прозрачна като бистра вода. Вътре плуваше нещо безформено.

Исус Пиетро почувства, че долната му челюст увисва. Той напрегна поглед, миглите му затрептяха от напрежение, а зениците му се разшириха. Да, вече знаеше какво е това. Същото, за което се говореше в лазерното съобщение отпреди шест месеца.

Голям дар, но и голяма опасност.

— Това ще бъде нашата най-строго охранявана тайна — произнесе Милард Парлет с глас, напомнящ скърцаща врата. — Нито думичка не бива да бъде изпускана. Ако колонистите разберат какво е пристигнало, ще вдигнат вой до небесата. Ще трябва да предупредим Кастро… Кастро! Къде, в името на Мъгливите Демони, е Кастро?

— Тук съм, сър.

Поли прибра фотоапарата в калъфа и започна да се прокрадва навътре в гората. Беше направила няколко снимки, две от тях, с помощта на телеобектив позволяваха да се разгледа и предметът в стъкления похлупак. Тя самата не успя да го направи, но снимките щяха да разкрият нужните подробности. Тя се изкатери на едно дърво, провесила апарата на шията си. Гъстите листа и клоните затрудняваха придвижването й, но затова пък представляваха чудесно скривалище. Когато най-сетне спря, усещаше натиска на жилавите листа по цялото си тяло. Тук беше тъмно като в пещерите на Плутон.