Дар от Земята

След няколко минути долу щеше да гъмжи от полицаи. Изпълнителите изчакваха единствено отпътуването на екипариите за да започнат претърсването на района. За Поли не беше достатъчно само да стане невидима. Необходимо бе да е зад плътен слой листа, който да спира инфрачервеното излъчване на тялото й.

Едва ли би могла да се обвинява, задето бе изпуснала капсулата. Синовете на Земята не бяха в състояние да разшифроват напълно лазерното съобщение, но за екипажа това не представляваше никаква трудност. Те знаеха колко е ценна капсулата. Сега вече и Поли го знаеше. А когато и останалите осемнадесет хиляди колонисти научат какво е имало вътре…

Настъпи нощта. Полицаите-изпълнители бяха събрали всички колонисти, открити в района. Нито един от тях не беше видял капсулата след приземяването й и след краткия разпит всички бяха освободени. Сега полицаите, въоръжени с инфрачервени детектори, се разгърнаха във верига. В горичката, където се бе притаила Поли, те откриха няколко разхвърляни инфрачервени петна и всички до едно бяха обработени с ултразвукови парализатори. Поли така и не разбра, че е стреляно по нея. Когато се събуди на следващата сутрин, тя установи с облекчение, че все още е в скривалището си. Почака търпеливо до обед, след това се отправи към моста Бета-Гама, скрила фотоапарата в кошницата с гъбите.

Глава 2 Синовете на Земята

От камбанарията на Кембълтаун долетяха четири оглушителни звънтящи удари. Звуковите вълни пресякоха града без да отслабват и се понесоха през полето и пътищата. Когато стигнаха шахтата, вече едва се долавяха. Но хората и тук вдигнаха глави и оставиха инструментите.

Мат си позволи първата усмивка през този ден. Вече усещаше вкуса на студената бира.

От миньорската шахта надолу по склона се виеше велосипедна пътечка. Когато Мат най-сетне стигна „Цилер“, кръчмата бе започнала да се пълни. Поръча си цяла халба, както обикновено, и я изпи на един дъх. Докато надигаше втората вече почувства приятно замайване. Забави темпото и се загледа в прииждащите тълпи от зажаднели работници.

Утре е събота. В продължение на два дни и три нощи ще може да забрави хлъзгавите малки чудовища, с които си изкарваше прехраната.

Неочаквано нечий лакът се вряза в хълбока му. Не му обърна внимание, навикът хората да се блъскат и настъпват беше пренесен от неговите предци чак от Земята и тук го съхраняваха грижливо. Но лакътят го блъсна повторно тъкмо когато вдигаше чашата към устата си. Усетил стичащата се по брадата студена бира Мат завъртя глава с намерение да направи сдържана забележка на досадника.

— Извинете — произнесе нисък чернокос мъж с безизразно лице и вид на уморен чиновник. Мат втренчи очи в него.

— Худ — произнесе той.

— Да, името ми е Худ. Но аз не ви познавам — в гласа на другия се долавяше въпрос.

Мат изсумтя шумно. Падаше си по живописните жестове. След това пъхна пръсти под яката си и я разтвори с рязко движение.

— Ами, опитайте пак — подкани той събеседника си.

Едва сега другият забеляза тесния белег върху гърдите на му.

— Келер.

— Позна — кимна Мат, докато закопчаваше ризата си.

— Келер… проклет да съм. Трябва да са минали поне седем години. С какво се занимаваш сега? А-а… нали не ми се сърдиш още за белега?

— Сядай — Мат посочи току-що освободилия се стол. — Разбира се, че не ти се сърдя. И без това вината си беше само моя. Пък и оттогава мина доста време. Знаеш ли, сега съм нещо като детегледачка на рудокопни червеи.

— Така значи. Станал си миньор — кимна Худ.

— Ами да, и се проклинам за всеки час долу. Проклинам деня, когато Земята ни изпрати тези малки змийчета.

— Сигурно е по-добре, отколкото сам да копаеш дупки.

— Така ли смяташ? Готов ли си да чуеш една лекция?

— Чакай малко — Худ пресуши чашата си на един дъх. — Вече съм готов.

— Рудокопният червей е дълъг средно пет инча, диаметърът му е четвърт инч и представлява целенасочена мутация на земния червей. Дъвкателният му отвор е покрит с пръстен от миниатюрни диамантови зъби. Той поглъща металната руда за удоволствие, но за храна трябва да бъде снабдяван с блокчета от синтетично вещество, различно за всяка отделна разновидност — каквито на свой ред съществуват и за различните метали. Точно тук се крие цялата сложност. В нашата мина разполагаме с шест такива разновидности и моето задължение е да снабдявам всяка от тях със свежи хранителни блокчета.

— Не изглежда толкова страшно. Те самите не могат ли да си доставят храна?

— Теоретически биха могли. На практика обаче става рядко. Но това не е всичко. Погълнатата руда се разлага от бактерии, обитаващи стомаха на червеите. След това тя се изхвърля на метални зрънца през клоаката, облепена с остатъци от хранителното вещество и ние я събираме. Та именно тези бактерии много лесно умират. Загинат ли, отива си и червеят, тъй като червата му се запушват от металната руда. След това другите червеи изяждат тялото му, за да запазят рудата. Бедата е, че в пет от шест случая рудата не е тази, за която са предназначени.

— Червеите не могат ли да се различават помежду си?