Дар от Земята

Отново я наведе. Сведения от медицинските огледи… Не са цветущи, нито катастрофални. Твърде много хора бяха пострадали по време на масовото бягство, но някои от тях все още можеха да бъдат спасени. За щастие, органната банка е натъпкана догоре. Ще докарат свежи попълнения във вивариума едва когато от хирургическия сектор докладват, че са готови. И защо всичко това трябваше да се случи едновременно?

— Кастро!

Исус Пиетро завъртя глава — и миг, преди да насочи поглед към документите си спомни, че веднъж вече бе извършвал това движение. Така беше, нали? Одеве долови някакъв шум… и като че ли го повикаха по име. Той внимателно премести поглед към крайчеца на бюрото… Там като че ли стоеше някой.

Дрехи на екипарий.

Но смачкани, изкаляни, протрити, а ръцете, опрени върху бюрото, бяха с дълги, закривени и мръсни нокти. Ясна работа — колонист, облечен като екипарий. В кабинета на Исус Пиетро. Без да са му го водили. Как ли е преминал незабелязан покрай мис Лосен?

— Ти?

— Аз. Къде е тя?

— Ти си Матю Келер.

— Позна.

— Как си попаднал тук? — по някакъв начин Исус Пиетро успя да скрие треперенето на гласа си и изпита страхотна гордост от този факт.

— Не е твоя работа. Къде е тя?

— Кой?

— Престани. Къде е Поли?

— Виж, това не мога да ти кажа. На никого не бих го казал — заяви решително Исус Пиетро. Той не сваляше поглед от златната верижка върху откраднатия костюм на неканения гост.

С периферното си зрение Кастро забеляза две големи, доста изцапани ръце, които се протегнаха към дясната му китка. Новодошлият я притисна с цялата си тежест и когато Кастро със закъснение направи опит да се освободи, откри, че не му достигат силите. Изведнъж видя, че Келер е стиснал средния му пръст и го извива назад.

Болката беше заслепяваща. Исус Пиетро зяпна и завъртя очи нагоре, сякаш се молеше…

Той отново понечи да разтвори папката на Поли Торнкуист, когато ръката му бе пронизана от нова рязка болка. Кастро се дръпна като от нагорещен котлон. Рефлекс. Средният му пръст стърчеше почти под прав ъгъл спрямо останалите.

И как само го болеше! Какво, по дяволите, е направил, та…

— Е, Кастро?

Той си припомни, макар и смътно, че не бива да вдига поглед. В стаята имаше някой, или нещо, и то бе способно да принуждава хората да забравят. Исус Пиетро стигна до логичния извод и произнесе:

— Ти.

— Казах, че позна. Къде е Поли Торнкуист?

— Ти. Матю Келер. Ето че дойде, да си разчистиш сметките с мен.

— Стига с тия игрички. Казвай къде е Поли?

— Ти ли беше в колата, която нападна Болницата? Тази, дето се гмурна право надолу…

— Аз.

— Но как, тогава…

— Млъквай, Кастро. Отговори — къде е Поли? Казвай веднага. Жива ли е?

— Нищо няма да узнаеш от мен. Как се върна от бездната?

— Долетях.

— Искам да кажа — първия път.

— Кастро, ако продължаваме така, ще ти счупя всичките пръсти. Питам къде е Поли! Жива ли е?

— И да го сториш, мислиш ли, че ще проговоря?

Последва миг на колебание. Сетне двете яки ръце се сключиха около дясната му китка. Исус Пиетро изви от болка и посегна със сгърчени пръсти към очите пред него…

Беше стигнал някъде към средата на купчината текущи документи, когато почувства мъчителна болка в ръката си. Исус Пиетро установи, че два от пръстите на дясната му ръка са извити под прав ъгъл спрямо останалите. Той прехапа уплашено устни и се завъртя към интеркома.

— Изпратете ми лекар.

— Какво се е случило?

— Изпълнявайте и не задавайте излишни въпроси… — Очите му регистрираха мълниеносно движение. В кабинета имаше някой!

— Прав си — произнесе глас. — Нищо няма да постигна с мъчения.

В главата на Исус Пиетро започна да се оформя далечен, неясен спомен.

— Ти — каза той.

— Върви да хвърчиш с велосипед.

— Матю Келер?

Мълчание.

— Отговаряй, мътните те взели! Как успя да се върнеш?

Две яки ръце обхванаха дясната длан на Пиетро. Лицето му се изкриви от болка, той нададе пресипнал вик и сграбчи дръжката на парализатора, озъртайки се безумно в търсене на мишена.

Вдигна поглед от документите едва когато влезе лекарят.

— Няма смисъл да подменяме пръстите — заяви той след прегледа. — Само са изкълчени. — Анестезира ръката на Пиетро, оправи изкълчените пръсти и постави леки шини. — Как стана това? — сети се да попита накрая.

— Не знам.

— Не знаете? Изкълчили сте си два пръста на дясната ръка и не знаете как е станало?

— Я ме оставете. Казвам ви, не помня какво се е случило с дясната ми ръка. Мисля обаче, че тук трябва да е замесено онова адско привидение Матю Келер.

Докторът го погледна втрещено. И излезе.

Исус Пиетро огледа натъжено бинтованата си дясна ръка. „А, ясно.“ Истината бе, че не помнеше защо е превързана.

Което пък го накара да се сети за Матю Келер. И за Поли Торнкуист. Защо непрестанно се връщаше към тези двамата?

Що се отнасяше до Поли, тя вероятно се намираше в третия, заключителен стадий на обработката. Може да почака, разбира се.

Той опита кафето. Беше изстинало. Изля го обратно в каната. Ръката му бе като парализирана.

Защо непрестанно мисли за Поли Торнкуист?