Дар от Земята

— Пфу! — той стана, но заради превързаната ръка се получи малко несръчно. — Мис Лосен — обърна се към интеркома. — Изпратете ми двама души охрана. Отивам в „Планк“.

— Ще бъде изпълнено.

Исус Пиетро протегна ръка към парализатора на бюрото, когато нещо привлече погледа му — досието на Матю Келер-старши. Върху жълтата му обложка беше надраскана груба скица.

Две съединени дъги, свързани с черна линия. А под тях три мънички затворени примки. Кървящото сърце. Със сигурност по-рано го нямаше там.

Той разтвори папката. Почти можеше да подуши собствения си страх и го усещаше в студената пот на навлажнената риза. Сякаш се намираше в това състояние от много часове.

Анфас и профил. Сини очи, руса коса. Сбръчкана от възрастта кожа…

Нещо се размести в мислите на Исус Пиетро. За съвсем кратко лицето в папката стана по-младо. Изражението му се промени от изплашено в сърдито. Якичката беше пропита с кръв, а възглавничката на едното ухо беше откъсната.

— Охраната ви пристигна, сър.

— Благодаря ви — отвърна Кастро. Хвърли още един, последен поглед на лицето на покойника и затвори папката. Преди да си тръгне пъхна парализатора в джоба си.

— Жалко, че не можем да предупредим Лени — каза Хари Кейн. — Сега вече всичко се промени.

— И какво щеше да й кажеш? — попита мисис Хенкък. — Хайде, яжте. — Тя постави на масата димяща купа и четири лъжици за гребане.

Седяха край масата в кухнята. Худ беше останал в хола да прави компания на Милард Парлет. Бяха настанили стареца в едно от креслата край камината, за да му е по-удобно. Изглежда всички имаха нужда от известна почивка.

Вятърът продължаваше да свири зад черните прозорци. Кухнята, а и цялата топла, светла къща, приличаше на приятно и сигурно убежище за изморените заговорници.

Временно убежище.

— Вие сте обмисляли всичко това повече от нас — поде Хари Кейн, след като приключиха с вечерята и се събраха край изкуствения огън. — И през ум не ни е минавало, че екипажът би се съгласил на компромисен вариант. Какво именно сте готов да ни предложите?

— Като начало — амнистия за Синовете на Земята, за вас и за всички останали живи във вивариума. Това няма да е трудно. А и вие сте ни необходими. Когато колонистите изгубят вяра в екипажа, вие ще се окажете единствената сила, способна да поддържа закона и реда в техните територии.

— Да, това ще е сериозна промяна.

— Трябва да обсъдим три варианта на медицинска помощ — продължи Милард Парлет. — Присаждане на тъкани, даровете от Земята и дребните лекарски интервенции. Вече разполагате със свободен достъп до стандартните лекарства на медицинските станции. Можем да ги разширим. Уверен съм, че ще съумеем да организираме свободен достъп до органичните сърца, черни дробове и прочие. Известно време ще ви се налага да посещавате Болницата за лечение посредством симбиотите от рамробота, но в края на краищата мисля, че ще можем да построим органични резервоари на Гама, Делта и Ета.

— Звучи чудесно. А какво ще стане с органната банка?

— Това е въпросът — кимна Милард Парлет и втренчи замислен поглед в огъня. — Не знаех какво да предприема по тази част. Да имате някакви предложения?

— Органната банка трябва да бъде унищожена — заяви решително мисис Хенкък.

— Да изхвърлим хиляди тонове трансплантационен материал? Да ги излеем в бездната?

— Да!

— А престъпността ще можете ли да ликвидирате? Не виждате ли, че поне засега органната банка е единственият начин да бъдат наказвани крадците и убийците? На Планината Ягледай няма затвори.

— Ами постройте, като няма! Стига сте ни убивали!

Милард Парлет поклати недоволно глава. В разговора се намеси Хари Кейн:

— Това няма да помогне. Чуй ме, Лидия. Разбирам чувствата ти, но ние не можем да го направим. Ако излеем трансплантационния материал срещу нас ще се вдигне цялото Плато. Няма да успеем да намалим престъпността по две причини — първо, защото смъртното наказание притежава известно сплашващо въздействие и второ, поради твърде голямото количество болни и застаряващи членове на екипажа, чийто живот, също като този на Парлет, зависи от функционирането на органната банка. Ако постъпим така със същия успех още сега трябва да обявим война.

Лидия се обърна за поддръжка към Худ.

— Аз съм пас — вдигна ръце той. — Според мен, всички вие забравяте нещо важно.

— И какво? — попита Хари.

— Не съм съвсем сигурен. Трябва да го обмисля докрай. А вие продължавайте беседата.

— Не разбирам — вдигна рамене Лидия. — Никого от вас не разбирам. За какво се борихме? За какво умирахме? Точно за това — да бъде унищожена органната банка!

— Изпускате нещо важно, мисис Хенкък — прекъсна я вежливо Парлет. — Работата не е в това, че екипажът няма да се съгласи, или че ще се възпротивят колонистите. Винаги ще има несъгласни. Този път лично аз няма да позволя да бъде нанесен удар срещу органната банка.

— Хайде де — поклати презрително глава Лидия. — Нали тогава и ти ще пукнеш?

— Да, ще си отида. Само че съм ви нужен.

— Защо? Какво толкова ценно има в теб, освен твоето влияние и умението да раздаваш безплатни съвети?