Дар от Земята

Да се прехвърли в някоя от съседните стаи. Високо на стената имаше още врати, но нямаше как да се добере до тях.

Едва сега съгледа малък овален люк точно под изхода, на мястото, където в нормалните стаи се разполагаха шкафовете за дрехи. Дали пък да не опита да се добере до него?

Шкафът не беше за дрехи. Или по-точно — не съвсем. Вътре имаше два космически скафандъра.

На всичко отгоре бе ужасно трудно да го отвори и да се пъхне вътре. Първо се изкачи до входния люк, от там се провеси, хвана се с едната ръка за дръжката на шкафа и я завъртя, а с другата драскаше отчаяно по стената. Накрая все пак се промуши, макар че сигурно доста ще се изпоти, докато излезе обратно — когато му дойде времето.

Скафандри. Висяха на закачалки и приличаха на смачкани човешки фигури. Плътна гумирана тъкан, тежък метален пръстен около шията със закопчалки за закрепване на сваления шлем. Отзад беше прикачена реактивна раница, а управляващото й устройство се намираше под брадата.

Работи ли още въздушният преобразувател? Съмнително, след повече от триста години. Но може би имаше известен остатъчен запас в бутилката. Мат напипа един от вентилите върху раницата, завъртя го и до слуха му достигна нарастващо свистене.

Значи запасен въздух има. Скафандърът ще го защити от приспивателния газ. А шлемът, напомнящ голям сферичен аквариум за рибки, няма да попречи на зрението и „късмета“.

Вратата към коридора се отвори и Мат сграбчи пистолета. След няколко безкрайни секунди през отвора се показаха чифт крака, които заслизаха надолу. Мат вдигна оръжието и ги удари с ултразвук. Човекът изхриптя от изненада, след това полетя право надолу и се удари в пода.

— Ей, излизай отвътре! — извика нечий безкрайно властен глас.

Мат се усмихна доволно. Остави безшумно пистолета и протегна ръка към скафандъра. Постепенно го завладя необичайна отпадналост и околният свят започна да придобива нереални измерения. Значи е бил прав в предположенията си за приспивателния газ.

Той отвъртя докрай вентила и пъхна глава в прозрачния шлем. Пое няколко дълбоки вдишвания, след това задържа дъх и се зае да мушка краката си в крачолите.

— Нямаш никакъв шанс! Излизай, иначе сами ще те измъкнем!

„Давайте“. Мат надяна шлема на главата си и отново започна да диша. Вече се чувстваше по-добре, но все пак внимаваше с по-резките движения. Още повече, че скафандърът се оказа тесен.

Вратата неочаквано се отвори и някой обсипа насрещната стена с дъжд от щадящи куршуми. През отвора надникна гневно лице с изцъклени от ужас очи. Мат вдигна светкавично оръжието и стреля право в лицето. И тази жертва увисна, но не падна вътре, а се изтърколи назад. Може би някой я беше изтеглил за краката.

Въздухът в шлема имаше неприятен метален привкус. Мат смръщи нос. Всеки друг на негово място щеше да се задоволи само с едно бягство от Болницата. Кой, освен „късметлията“ Мат Келер би предприел втори опит…

Някъде отдалеч взе да се надига приглушен тътен, който постепенно премина в рев. „Сега пък какво са намислили?“ — запита се той и вдигна пистолета.

Корабът се разтърси — веднъж, още веднъж. Мат откри, че подскача вътре в тесния бокс като гумена топка. „А аз си мислех, че този кучи син блъфира!“ Разпери ръце и крака, заклещи се в стените и успя да спре търкалящия се пистолет секунда, преди да излети навън.

Корабът подскочи рязко и изведнъж една от стените на стаята се сгромоляса навън. Мат почувства остра болка в скулата. Ревът се усили и стана нетърпим.

— Прекалено близо сме — каза Парлет.

Седнал на мястото на шофьора, Худ завъртя глава.

— Мисля, че сме достатъчно близко, за да можем да издаваме заповеди — възрази той.

— Глупости. Вие просто се боите да не ви обявят за страхливец. Отдръпнете се назад, казвам ви. Нека моите хора да се бият — те знаят какво да правят. Нали затова тренираха.

Худ сви рамене и намали скоростта. И без това колата им беше някъде към опашката на въздушното ято. На фона на звездната нощ се виждаха цял рояк червени габаритни светлини и във всяка машина седяха поне двама горди представители на Парлетовия род — шофьор и мерач.

Надвиснал като лешояд над радиостанцията в колата, Парлет внезапно изкрещя:

— Ей, тихо! Улових Дейдра Лосен! Слушай, Дейдра, положението е критично…

Всички останали — Хари Кейн, Лидия Хенкък, Джей Худ — млъкнаха, оставяйки на Парлет да говори.

Бяха му нужни няколко минути, но накрая той се облегна в креслото и се усмихна с хищните си, бели зъби.

— Постигнах своето. Тя ще предаде обвиненията ни по интеркома. А след това изпълнителите ще започнат да се трепят помежду си.

— Хич няма да ви е лесно, ако поискат да докажете обвиненията си — предупреди го Хари Кейн.