Дар от Земята

Огнените протуберанси и на двигателя вече заливаха повече от една трета от първия етаж.

За хората вътре и извън Болницата; за хората, които никога не бяха се срещали, нито щяха да се срещнат, това беше нощ, в която всичко се случваше едновременно. Здравомислещите заключваха вратите си и търсеха нещо, под което да се скрият и да изчакат, докато отмине бурята на събитията.

— Лени. Това сигурно е Лени — извика Джей Худ. — Промъкнала се е.

— Илейн Матсън?

— Точно. Тя се е промъкнала в „Планк“. Представяте ли си само?

— Избрала е невероятно удобен момент. Имате ли представа какво ще последва, ако възпламени двигателя?

— Боже мой. Какво да правим?

— Продължавайте полета — нареди Парлет. — Сега вече е късно да напуснем зоната на ядрено поражение. Със същия успех бихме могли да си пробием път до нея, надявайки се, че мис Матсън ще забележи, когато везните наклонят на страната на колонистите.

— Още полицейски коли — обяви Хари Кейн. — Отляво и отдясно.

Поли отново премести ръчката за управление. Корабът се накрени на другата страна и започна да се отдалечава на тласъци от Болницата.

Не смееше да увеличава повече крена. Какъв ли е просветът под отражателната престилка? Един фут? Един ярд? Десет? Ако престилката докосне земята корабът ще рухне на една страна.

А това не влизаше в плановете й.

Вратата зад нея бе нагорещена до червено. Поли се огледа за миг, лицето й беше все така напрегнато. Ръцете й продължаваха да шарят нервно по пулта, а корабът, макар и неохотно й се подчиняваше. За да удари по „Артър Кларк“ ще трябва първо да заобиколи Болницата.

А след това ще го таранира — отново и отново, докато един от двата ветерана не се предаде.

Тя така и не забеляза, че червеното петно на вратата побелява и се превръща в постоянно разширяващ се отвор.

Корабът подскочи най-малко на три фута и Мат си блъсна главата във вратичката на шкафа. Когато вдигна поглед, отсамната страна на стаята, същата, която бе долепена до външния корпус, се оказа откъсната като лист хартия под агонизиращите вопли на стария метал. И Мат гледаше право в кабинета на Кастро.

Не можеше да разсъждава, не можеше дори да помръдне. Сцената приличаше на кошмарно видение, свят отвъд пределите на разумното и логичното. „Магия! — помисли си той и добави: — Само не отново!“

Болницата отплуваше назад, съвсем като на сън. Изглежда му бяха заглъхнали ушите, защото всичко това ставаше в зловеща тишина. Разстоянието нарастваше…

А вътре в шлема почти не беше останал въздух. През тръбичката се процеждаше само тъничка струйка. Мат започна да се задушава. Той разкопча скобите с вяли и неумели пръсти, захвърли шлема настрани и пое жадно с пълни гърди. Едва тогава си спомни за газа.

Но въздухът се оказа горещ и чист, въздух отвън, проникващ през зеещата в стената пробойна. Мат продължаваше да го поема, сякаш искаше да се запаси за всеки случай. Пред очите му играеха тъмни петна.

Корабът подскачаше нагоре-надолу като че се носеше по разпенено море. „Двигателят не работи равномерно“ — помисли си Мат, но реши, че не си заслужава да му обръща внимание. Сега вече нищо не заслужаваше вниманието му. Освен едно — Поли се беше добрала до управлението. Очевидно тя се опитваше да вдигне кораба. Невъзможно бе да се определи на каква височина се намираха, но светлинките на Болницата изглеждаха толкова малки, че навън цареше почти непрогледен мрак. Продължаваха да се издигат, помещението бе съвсем отворено към обкръжаващото ги пространство, а той нямаше шлем.

Сътресенията и вибрациите започнаха да намаляват. Мат скочи към стълбата. Скафандърът спъваше движенията му, но все пак успя да се залови за нея и се спусна на пода, борейки се с неустойчивата раница. Едва когато стъпи долу тя привлече вниманието му.

В края на краищата, щом стартовите двигатели на „Планк“ все още ги бива, защо да не работи и реактивното устройство на раницата?

Мат огледа плоското табло, управляващо се с леки докосвания на пръстите. Раницата беше снабдена с миниатюрни ракетни двигатели. В момента, естествено, го интересуваха тези, които бяха отдолу.

На каква височина се намират?

Мат докосна двете най-долни копчета и зад гърба му нещо избухна. Усещането беше такова, като че ли някой се опитва да го повдигне. До таблото имаше една-единствена ръчка. Вероятно с нейна помощ се управляваха всички сопла, или поне тези, които бяха включени.

Е, какво още му трябва? Да узнае на каква височина се намира?

Мат си пое въздух за последен път и се промуши през отвора в стената. Изведнъж го обгърна тъмнина и той завъртя рязко ръчката. Никаква реакция — и без това ръчката бе поставена на последното деление. Нужна му беше не повече от секунда преди да осъзнае, че раницата е предназначена за използване в космоса — в атмосферата и при налично притегляне тя вероятно не би могла да повдигне дори собствената си тежест.

Мат блъсна с юмрук пулта.