Дар от Земята

— Ни най-малко. Като му дойде времето ще мога да убедя дори самия Кастро, че е виновен в държавна измяна, злоупотреба със служебното положение и ако е необходимо дори в съпружеска изневяра. При условие че… — той направи пауза за по-голям ефект. — При условие, че овладеем Болницата. Падне ли ни в ръцете, те ще повярват във всичко. Защото тогава ще говоря само аз. Според буквата на закона аз управлявам Болницата, при това още от онези далечни времена, когато Кастро е бил колкото Худ. На ръст, искам да кажа. Не се смятам за чак толкова уникален. Ако не бях аз, на мое място сега щеше да е някой друг член на екипажа. Бедата е, че в действителност тази Болница принадлежи на Кастро и сега аз трябва да му я отнема. Всеки, който иска да завземе властта на Планетата Ягледай, първо трябва да си осигури контрол над Болницата — това е горчивата истина. Да видим какво ще се получи.

— Погледнете напред.

— Полицейски коли. Не са много.

— Летят в плътна формация. Виж, тук подготовката ни куца. Никой не ни е учил на въздушен бой.

— Защо?

— Не сме очаквали, че ще воюваме във въздуха. Готвехме се за сухопътен щурм на Болницата. Поради тази причина…

— В името на Мъгливите Демони, това пък сега какво е?

Парлет бе приведен напред, вкопчил нееднаквите си ръце в таблото. Той не отговори. Хари го разтърси за рамото.

— Какво е това? Изглежда едното крило на Болницата е обхванато от пламъци.

Парлет сякаш се беше вцепенил от изненада.

А след това цял един блок от далечния край на Болницата се отдели от централната сграда и бавно започна да се издига нагоре. От основата му изригваха оранжеви пламъци.

— Това е „Планк“ — промълви Милард Парлет. — Вдига се на стартовите си двигатели.

Поли седеше в най-горното ляво кресло. Стараеше се да манипулира невероятно внимателно с приборите за управление, но въпреки това ръчките се придвижваха с къси подскачания. Вероятно отвътре контролните механизми бяха покрити с плътен слой ръжда, която сега се отлепваше и задръстваше процепите.

Най-сетне температурата в реактора започна да расте.

Поли провери водните клапани.

Всичко изглеждаше така, сякаш някога, много отдавна, някой бе оставил бавнохода в състояние на пълна готовност за неочаквано и бързо излитане. Сигурно е било през първите години от съществуването на колонията, когато все още не са били напълно уверени, че планетата е подходяща за обитаване. А след това са забравили за нуждата от предпазливост.

Докато и самите бавноходи не са се превърнали в част от Болничния комплекс, органната банка била преместена извън стените на кораба, а апаратурата в хибернационното помещение била демонтирана. Някъде тогава корабите били преобразени в най-обикновени електростанции — ако се изключи стаята за разпити и може би още едно-две подобни помещения с по-особени функции.

За щастие никой не си спомнил за шкафовете със скафандри, разположени в тесни боксове зад вратата. Оставили съдържанието им непокътнато в продължение на векове.

Никой не си спомнил и за урановите пръчки в реактора и водните запаси в контейнерите на стартовите двигатели. Водата естествено не можела да се изпари — та нали контейнерите били пригодени за работа в междузвездния вакуум. А уранът…

Поли пусна вода в затоплените двигатели и „Планк“ изрева. Тя нададе победоносен вик. Корабът подскочи и се разтресе по цялата си дължина. Зад заварената врата се разнесоха приглушени викове.

Една шега може да се каже по сто различни начини. Ядреният двигател на „Планк“ беше мъртъв, но затова пък този на „Артър Кларк“ работеше на пълна пара. И когато Поли се вреже в него с масивния корпус на „Планк“, взривът ще е напълно достатъчен, за да изпепели цялото плато Алфа!

— Излитаме — прошепна възторжено тя.

„Планк“ се отдели от подлежащата скала, вдигна се на няколко фута и се приземи плавно. Отстрани изглеждаше, все едно гигантският кораб танцува върху невидима метална жица. Поли завъртя водния клапан — безрезултатно. Водното налягане бе достигнало максималната си граница.

От гърлото й се изтръгна тихо гневно ръмжене. Реакторът, както изглежда, бе издъхнал — той не беше в състояние де издигне кораба срещу притеглянето от 0.8 g на Планината Ягледай. Ако не бе отражателната престилка, която фокусираше ударната сила на въздушната възглавница, сигурно дори нямаше да се помръдне от място.

Поли се пресегна към креслото отдясно. Тя премести близката ръчка и в отговор върху кърмата на „Планк“ се завъртяха два стабилизатора. Корабът се накрени на една страна, люшна се обратно и побутна почти нежно сградата на Болницата — веднъж, още веднъж.

Ослепителни пламъци блъскаха с неистова сила по стените на Болницата. Това бяха нагрети до предел водни пари — до такава степен, когато кислородът и водородът се разделят и парата е в състояние да пробие всичко, което се озове на пътя й. Подобно на смъртоносен ураган ревеше тя по коридорите, прогаряйки тунели в стените там, където коридорите свършваха. Парата убиваше хората далеч преди да осъзнаят какво ги застига, тъй като още първото съприкосновение с нея ги ослепяваше.