Дар за бурята

— А вие какво мислите? — попита тя, опипвайки терена, докато се питаше до каква степен може да вярва на Джонсън и можеше ли да е сигурна, че второто обаждане не се записва както първото.

— Според мен Дюпри си знае работата.

— И аз съм на това мнение — заяви тя с всичката увереност, на която беше способна, макар че в главата ѝ отново звънна ужасяващият писък, който бе чула, когато Дюпри вдигна телефона.

10

Бяха прекарали следобеда в един търговски център по пътя за Франция под предлог, че ще купуват дрехи за Ибай и ще избягат от студа, донесен от мъглата, която с падането на нощта толкова се бе сгъстила, че отсрещният бряг на реката почти не се виждаше, когато излязоха от къщи за вечеря. В „Санцотена“ беше доста пълно, в просторната зала се чуваха смехове и разговори, които ги обгърнаха още щом пристъпиха прага. Винаги резервираха маса до кухнята, защото беше отворена към салона за хранене и им позволяваше да наблюдават организираната шетня на трите поколения жени вътре, които работеха, без да си пречат, като в репетирана хиляди пъти викторианска хореография, допълвана от зацапаните бели престилки върху черните униформи.

Избраха виното и няколко минути просто се наслаждаваха на атмосферата в заведението. Не бяха отваряли пак дума за погребението и през целия следобед се преструваха, че не забелязват тлеещото помежду им напрежение, със съзнанието за наложителен разговор, който по негласно и мълчаливо съгласие отлагаха за момента, когато останеха сами.

— Как върви разследването? — попита Джеймс.

Тя го погледа нерешително няколко секунди. Откакто беше полицай, се придържаше към правилото да не обявява вкъщи подробности за работата си. Нямаше никакво желание да споделя с Джеймс нелицеприятните страни от ежедневието си, така както усещаше, че има зони от нейното минало, които, макар и известни на Джеймс, бе по-добре да не засягат. По някакъв начин винаги бе знаела, че всичко, свързано с детството ѝ, трябва да бъде премълчавано, и несъзнателно го бе държала скрито под фалшивата привидност за необременено съществуване през последните години. Когато дигите, задържали онзи ужас, се бяха скъсали и почти я бяха докарали до лудост, откровеността пред съпруга ѝ се бе оказала пробивът в стената на страха, през който бяха нахлули обилни потоци от светлина, създавайки възможност за среща помежду им. Възможност, която успя отново да я върне в света, където, ако не сваляше гарда, старите вампири не можеха да я застигнат.

Тя обаче не забравяше, че страхът не си отива, не изчезва, само отстъпва на няколко крачки към някое влажно и тъмно ъгълче, където остава да дебне, смален до нещо уж незначително, почти с размерите на светеща точица, която виждаш, макар и да не искаш, макар и да отричаш, защото иначе не можеш да живееш. Не забравяше и това, че страхът е лично притежание, че откровеността, която ти позволява да му дадеш име и да го покажеш, не е достатъчна, за да се отървеш от него, нито дори да го споделиш. Преди вярваше, че любовта е способна на всичко, че отварянето на вратата, което ѝ даде шанса да се изправи пред него с цялата тежест на своето минало, ще бъде достатъчно.

Сега, седнала срещу Джеймс, тя продължаваше да вижда красивия младеж, в когото се бе влюбила, доверчивия и оптимистично настроен творец, когото никой никога не се бе опитвал да убие, чиято простичка и леко инфантилна представа за нещата го отвеждаше до една сигурна граница, зад която пошлото в света не можеше да го достигне, и го караше да вярва, че ако обърнеш страницата, ако погребеш миналото си или ако няколко месеца поред разказваш на психиатъра, че майка ти е искала да те изяде, ще успееш да се „излекуваш“ от страха, да се преселиш в свят със злачни поляни и сини небеса, поддържан само от волята, че така е редно да бъде. Убеждението, че щастието е, чисто и просто, вид решение, ѝ се струваше толкова илюзорно, че се чудеше как да му изложи мнението си така, че да не го засегне. Тя знаеше, че Джеймс не държи да знае, че когато пита как върви разследването, той не иска да му обяснява как е разпитвала един психопат къде се намира майка ѝ или трупът на мъртвата ѝ сестра.

Преди да отговори, се усмихна, защото го обичаше, защото тази негова представа за света все още я очароваше и защото знаеше, че да обичаш, означава също така да полагаш усилия да обичаш.

— Доста е напреднало. Мисля, че до няколко дни ще приключим случая — отвърна.

— Днес говорих с баща ми — обясни той. — Напоследък нещо не бил добре. Майка ми настояла да си направи подробни изследвания и му открили някакво увреждане на сърцето.

— О, Джеймс! Сериозно ли е?