Дар за бурята

— Напуснете къщата ми! Напуснете къщата ми и никога повече не стъпвайте тук! — извика Елена, избутвайки я към коридора. — Вън! Махайте се!

— Какво получаваха срещу жертвоприношението? Какво правеха с телата? — не спираше да пита Амая, а жената я блъскаше, за да върви по-бързо.

Амая отвори вратата и се обърна към нея с молба.

— Само ми кажете къде е къщата.

Вратата се хлопна пред носа ѝ, но отвътре продължаваше да чува приглушените ридания на жената.

Почти инстинктивно извади джиесема от джоба си и набра номера на агент Дюпри. Тръгна към колата, залепила ухо до апарата, мъчейки се да долови и най-малкия знак за активност в другия край на линията. Тъкмо смяташе да се откаже, когато някакво пращене издаде присъствието на Дюпри. Знаеше, че е той, старият и скъп приятел, заел такова важно място в живота ѝ, независимо от разстоянието, но от това, което чу в слушалката, всички косми на тила ѝ настръхнаха и тя се задъха от страх: далечен фон от тихи и повтарящи се погребални песнопения; ехото говореше за обширно пространство, където гласовете придобиваха присъщата за катедрала звучност. Имаше нещо мрачно и зловещо в безкрайното повторение на три, лишени от определен тон, заплашителни думи, вещаещи смърт. Но това, което я стресна най-силно, бе ясният, мъчителен предсмъртен писък на дете. Агонията на непознатото същество продължи няколко секунди, през които жалният му гласец постепенно затихваше, може би защото Дюпри се отдалечаваше от него, каза си тя.

Когато той най-сетне заговори, в гласа му се долавяше същата тревога, която изпитваше и тя.

— Не ми се обаждайте повече, не ми се обаждайте, аз ще ви потърся.

Връзката прекъсна и Амая се почувства толкова малка и толкова далеч от него, че ѝ се прииска да закрещи.

Телефонът звънна още преди да го е прибрала. Погледна екрана с нещо средно между надежда и паника. Позна кода на офисите на ФБР и топлият глас на агент Джонсън я поздрави от Вирджиния. Току-що били излезли поканите за участие в курсовете за взаимен обмен в Куонтико и от Отдела за изследване на престъпното поведение се надявали и тя да присъства. В момента вече изпращали молбата до нейното полицейско управление. Дотук — формален разговор, каквито и преди бе провеждала с хора от администрацията; фактът, че обаждането бе дошло само две минути след като бе разговаряла с Дюпри, не можеше да не ѝ направи впечатление, но въпросът, който агент Джонсън зададе веднага след това, потвърди съмненията ѝ, че разговорите му се подслушват.

— Госпожо инспектор, установявали ли сте някакъв вид контакт със специален агент Дюпри?

Амая прехапа долната си устна, за да не отговори, докато си припомняше разговора с агент Джонсън отпреди месец, когато той я бе предупредил за всичко, свързано с Дюпри, да избягва официалната линия и да се обажда на личния номер, който ѝ бе дал. Помисли си, че когато успееше да се свърже с Дюпри, гласът му звучеше някак отдалеч и със силно ехо, връзката прекъсваше и дори от екрана взе да изчезва информацията откъде идват обажданията, все едно никога не ги е имало. Към това трябваше да прибави и полученото от централния офис на ФБР предупреждение, когато Йонан бе проследил обажданията и бе установил, че тръгват от Батън Руж, Луизиана. Освен това Джонсън задаваше въпроса, сякаш бе забравил, че в същия разговор тя му бе казала, че Дюпри винаги отговаря на повикванията ѝ. Така или иначе, щом се бяха свързали с нея точно сега, значи, знаеха, че тя току-що е говорила с него, и изявлението, че се надяват и тя да участва в курса, беше само претекст.

— Не много често, от време на време му се обаждам за поздрав, както на вас — каза тя непринудено.

— Говорил ли ви е агент Дюпри за случая, по който работи?

Питанията му звучаха като извадени от въпросник на Отдела за вътрешни разследвания.

— Не, дори не знаех, че работи по нов случай.

— Ако агент Дюпри отново се свърже с вас, бихте ли ни съобщили?

— Започвате да ме тревожите, агент Джонсън, какво става?

— Нищо сериозно, през последните дни малко трудно се свързваме с агент Дюпри. Рутинно положение, вероятно нещата са се поусложнили и за по-голяма сигурност е предпочел да не отговаря, но вие не се тревожете, госпожо инспектор. Ще ви бъдем благодарни обаче, ако веднага ни съобщите, в случай че Дюпри ви се обади.

— Така и ще направя, агент Джонсън.

— Много ви благодаря, госпожо инспектор, очакваме да ви видим скоро тук.

Амая затвори и изчака още десет минути неподвижно в колата телефонът отново да звънне. Когато това се случи, видя изписан на екрана личния номер на Джонсън.

— Какво беше това?

— Вече ви казах, че Дюпри има свой метод на работа. От известно време не е докладвал, което не е изненадващо, както знаете. Когато човек работи под прикритие, понякога трудно намира сгоден момент за установяване на връзка, но изминалото време, наред с малко непочтителното поведение на агент Дюпри, буди съмнения в сигурността на неговата самоличност.

— Смятат, че може да е бил разкрит?

— Това е официалната версия, но подозират, че е бил заловен.