Дар за бурята

Амая се наведе и опря чело на волана, опитвайки се да подреди мислите си: отчаяната настойчивост в гласа на Маркина силно я смущаваше; тревогата му изглеждаше искрена, а импулсивността, с която бе реагирал на вероятността да е била наранена, ѝ се стори хем пресилена, хем я поласка.

— Получихте ли вече доклада на съдебния лекар по случая „Еспарса“?

— Не. Искам да те видя веднага.

— Сестра ми каза, че сте ѝ се обаждали.

— Така е. Беше звъняла в кабинета ми, секретарката ми предаде съобщението и като видях фамилията, ѝ върнах обаждането в знак на уважение към твоето семейство. Домашен въпрос, искаше да знае дали е подходящо да организира погребение на майка ви. Отговорих ѝ, че нямам никакви възражения. А сега искам да те видя.

Тя се усмихна на неговата настоятелност, трябваше да се досети, че версията на Флора е леко изопачена.

— Добре съм, честна дума, но сега не мога, трябва да се връщам в управлението, докладът на съдебния лекар всеки момент ще пристигне.

— Тогава кога?

— Кога какво?

— Кога ще те видя? Ти каза „сега не мога“. Кога тогава?

— Имам друго обаждане — излъга тя, — трябва да затварям.

— Добре, но ми обещай, че няма да ходиш пак сама при Берасатеги. Ако нещо ти се случи…

Амая затвори и постоя неподвижно няколко минути, загледана в празния екран.

9

Оскъдната светлина и черното облачно небе над Памплона, дало повод на местните жители да прекръстят града Мордор[8], в Бастан бяха заменени от друг, по-ясен и по-размит небосвод, забулен от лека, сияйна омара, която дразнеше очите и разхубавяваше пейзажа с някакво особено сияние, но пък пречеше да се вижда в далечина. Полицейското управление в Елисондо беше необичайно притихнало в сравнение с предния ден, а като слезе от колата, Амая забеляза, че тишината е обгърнала като плащ цялата долина, поради което дори тук, на високото, до ушите ѝ достигаше ромонът на реката в язовир „Чокото“, въпреки че почти не го виждаше, полускрит зад вековните каменни къщи на Елисондо. Тя обърна глава към кабинета: половин дузина снимки на люлката, на мечето, на трупа в раницата, в която Валентин Еспарса се готвеше да го отнесе, и на празния ковчег, от който бе откраднал тялото на дъщеря си, както и отворения върху бюрото ѝ доклад на съдебния лекар. Сан Мартин потвърждаваше, че момиченцето е починало от задушаване. Формата и размерите на мечешкото носле идеално съвпадаха с червения отпечатък върху челцето на малката, белите влакна, открити в ъгълчето на устничките, също бяха от мечето. Следите от слюнка по личицето на бебето и по козината на играчката бяха от самото дете и от Валентин Еспарса, а острата и противна миризма на играчката се дължеше на третата следа, чийто произход все още не беше установен.

— Това не е окончателно — поясни Монтес. — Бащата винаги може да заяви, че е целунал малката на сбогуване, преди да я остави в дома на тъщата.

— Когато Сан Мартин ми каза за слюнката, попитах бабата къпала ли е бебето, преди да го сложи да спи, и тя ми отговори, че го е къпала. Значи, ако е имало остатъци от слюнката на родителите, къпането е щяло да ги заличи — обясни Амая.

— Един адвокат би могъл да заяви, че в даден момент Еспарса е целунал мечето, с което е била задушена малката, и от там слюнката се е пренесла върху кожата на детето — обади се Ириарте.

Сабалса изви учудено вежда.

— Какво? Не е толкова странно — оправда се Ириарте, търсейки подкрепата на Амая. — Когато бяха малки, моите деца ме караха да целувам всичките им играчки.

— Това бебе е било на четири месеца, не вярвам да е поискало от баща си да целуне мечето, а Еспарса не отговаря на типа хора, които правят подобни неща. Бабата заяви, че рядко се качвал на горния етаж, че онази вечер останал в кухнята да пие бира, докато те с дъщеря ѝ подготвяли малката за сън — каза Амая и взе една от снимките, за да я разгледа по-внимателно.

— Аз попаднах на нещо — обади се Сабалса. — Със записа от килиите не постигнах нищо: колкото и да усилвах звука, нищо не се чуваше, затова пък образът беше доста ясен и ми хрумна, че може би някой ще успее да прочете думите по устните, и пратих записа на един приятел, който работи в ОНСЕ[9]. Той без никакво колебание заяви, че Еспарса е произнесъл следното: „Поднесох я на Ингума, като толкова други“. Потърсих „Ингума“ в системата, но човек с такова име или прякор няма.

— Ингума? Сигурен ли си? — попита, изненадана, Амая.

— Каза, няма никакво съмнение, Ингума.

— Странно. Прабабата на момиченцето ми обясни, че Ингума е нощен демон, същество, което се промъква в спалните, сяда върху гърдите на спящите, изсмуква дъха им и така ги задушава — каза тя, обръщайки се главно към Ечайде. — И тя твърдеше, че Ингума е убил малката.