Дар за бурята

— Милото ми то — прошепна тя, захласната по дребното, изваяно личице на сина си, и постепенно се поддаде на почти мистичното спокойствие, което постигаше само когато беше близо до него, ароматът му на бисквити и масло я омайваше, отпускаше мускулите ѝ и помагаше да потъне в дълбок сън.

Знаеше, че е сън, знаеше, че спи и че именно уханието на Ибай подхранва фантазиите ѝ. Намираше се в пекарната много преди тя да се превърне в център на кошмарите; баща ѝ, облечен в бяло сако, разстилаше тестото със стоманената точилка, преди тя да се превърне в оръжие. От белите плоски тестени питки се носеше мазната миризма на масло. В работилницата от малкия транзистор, който баща ѝ държеше на една висока полица, се носеше тиха музика. Не позна песента, но момиченцето от съня ѝ, което беше самата тя, тананикаше отделни думи от текста. Обичаше да остава насаме с баща си, обичаше да го гледа как работи, да обикаля около мраморната маса и да вдишва аромата, който сега знаеше, че идва от Ибай, а тогава идваше от маслените бисквити. Чувстваше се щастлива. Така както могат да бъдат щастливи момиченцата, обичани от своите родители. Почти беше забравила, че той я бе обичал много, и фактът, че си го спомни, пък било и насън, я изпълни отново с щастие. Завъртя се още веднъж, направи поредната балетна стъпка, без да докосва пода. Описа елегантен пирует и се обърна към баща си усмихната, но него вече го нямаше. Масата за точене беше чиста, през малките прозорчета близо до тавана не влизаше светлина. Трябваше да побърза, трябваше веднага да се върне, преди да е усетила. „Какво правиш тук?“ Светът се смали и потъмня, изви се по краищата и превърна сцената от съня ѝ в тръба, през която ѝ се налагаше да мине; няколкото крачки до вратата на пекарната се превърнаха в стотици метри цилиндричен тунел, който я делеше от крайната точка в дъното, където виждаше да просветва малко пламъче. След това — нищо, милосърдният мрак заслепи очите ѝ с бликналата от главата ѝ кръв. „Когато кървиш, не изпитваш болка, кръвта изтича бавно и тихо, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш — бе казал Дюпри. — И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.“ Така е, безразлично ми е, помисли детето. Стана ѝ мъчно, понеже малките момиченца не бива да се примиряват със смъртта, но от друга страна, прояви разбиране към детето и макар че сърцето ѝ се късаше, го остави на мира. Първо чу задъханото ѝ ускорено дишане, предчувстващо насладата. После, все още със затворени очи, я усети как бавно и неотстъпно приближава, жадувайки за кръвта и дъха ѝ. Детските ѝ гърди едва побираха кислорода, необходим, за да поддържа тънката нишка съзнание, което я свързваше с живота. Присъствието се съсредоточи като тежест върху корема ѝ, притисна дробовете ѝ и те започнаха да се изпразват бавно като мях, оставяйки въздуха да изтече през устните ѝ, в същото време други устни, жадни и свирепи, се залепиха върху устата на момиченцето, за да отнемат и последния му дъх.

Джеймс влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Седна на леглото до нея и в продължение на минута я наблюдаваше как спи с умилението, което предизвиква истински умореният човек, който си почива. Придърпа одеялото от долния край на леглото, зави Амая до кръста и се наведе да я целуне; в същия миг тя отвори очи, обезумяла от страх, без да го вижда; стресна се, но тутакси се успокои и отново се отпусна на възглавницата.

— Няма нищо, сънувах — прошепна, повтаряйки фразата, която като заклинание бе рецитирала още от дете почти всяка нощ.

Джеймс отново седна на леглото и я загледа мълчаливо. Накрая Амая се усмихна леко и той се наведе да я прегърне.

— Дали още ще ни дадат да вечеряме в ресторанта?

— Отмених резервацията, днес си много уморена. Ще го отложим за друг ден…

— Какво ще кажеш за утре? Трябва да ходя в Памплона, но ти обещавам, че следобед ще се освободя и ще бъда с теб и Ибай, а вечерта вече ще трябва да ми платиш вечерята, няма как — пошегува се тя.

— Слез да хапнеш нещо — каза той.

— Не съм гладна.

Джеймс обаче стана, подаде ѝ ръка, усмихнат, и Амая тръгна след него.

7

Доктор Берасатеги бе запазил присъщите за известен психиатър апломб и самочувствие, а видът му бе все така безупречен и грижливо поддържан; когато сплете пръсти върху масата, Амая забеляза, че и маникюрът му е в отлично състояние. Той не се усмихна, каза вежливо „добър ден“ и замълча в очакване тя да заговори.

— Доктор Берасатеги, да си призная, доста се изненадах, като се съгласихте да ме видите. Предполагам, че еднообразното затворническо ежедневие е наистина мъчително за човек като вас.

— Не знам за какво говорите.

Отговорът му прозвуча искрено.