Дар за бурята

— Е, засега се води следствие и не мога да говоря за това, но днес следобед имах и други неща на главата. Както виждам, не е минавала още оттук, иначе веднага щяхте да ми кажете.

Двамата я погледнаха в очакване.

— Флора е в Елисондо. Рос ми се обади много изнервена, защото първото нещо, което направила сестра ни, било да отиде в пекарната и да развее байрака си там, както си я знаем, после ни съобщи, че щяла да остане няколко дни, за да организира погребение на Росарио.

Енграси спря да шета напред-назад с чашите в ръце и погледна загрижено Амая.

— Както знаеш, Флора не ми е особено симпатична, но мисля, че това е добра идея — каза Джеймс.

— Джеймс! Как може да говориш така? Дори не знаем мъртва ли е, или не. Абсолютно неуместно е да се организира погребение.

— Не, не е, вече мина повече от месец, откакто реката повлече Росарио…

— В това не сме сигурни — прекъсна го Амая. — Изваждането на палтото от водата не означава нищо, може да го е подхвърлила за примамка.

— Примамка? Чуй се само, Амая, говориш за доста възрастна жена в непрогледна нощ, посред буря, тръгнала да прекосява придошлата река; мисля, че ѝ приписваш умения, които е малко вероятно да притежава.

Енграси се бе заковала насред пътя между масата за покер и кухнята и слушаше със стиснати устни.

— Малко вероятно ли? Ти не си я видял, Джеймс. Излязла е от болница на собствен ход, дошла е до тук, стояла е на същото място, където аз стоя сега, и е отнесла детето ни, извървяла е стотици метри през планината от точката, където са оставили колата, до пещерата, а когато излизаше от там, не беше немощна старица, а уверена и решителна жена. Аз бях там.

— Така е, не съм я видял — отвърна остро той, — но кажи ми тогава къде е отишла, къде е сега, защо още не се е появила? Повече от двеста души я търсиха с часове, палтото ѝ изплува в реката и се наложи изводът, че е била повлечена от придошлата вода. Гражданската гвардия се съгласи с това, говорих с Ириарте, той е на същото мнение, дори твоят приятел, съдията, беше съгласен — натърти преднамерено Джеймс. — Реката я е отнесла.

Амая пренебрегна намека му и заклати отрицателно глава, докато люлееше ритмично Ибай, който бе усетил напрежението и вече хленчеше.

— Все ми е едно, аз не го вярвам — отговори презрително тя.

— Ето го проблема, Амая — повиши тон Джеймс. — Аз вярвам, аз не вярвам, аз, аз, аз… Не помисли ли за чувствата на околните, не ти ли хрумна поне за миг, че е възможно и другите да страдат, че сестрите ти искат да затворят тази проклета глава най-сетне и завинаги, че ти не си центърът на вселената и че това, в което ти вярваш, не е най-важното?

Рос, която тъкмо влизаше, спря до вратата, разтревожена от явното напрежение между двамата.

— Ти си изстрадала много, Амая, няма съмнение — продължи Джеймс, — но не си единствената, спри за миг и помисли за потребностите на другите. Мисля, че в намерението на сестра ти няма нищо лошо, напротив, смятам, че това упражнение може да се окаже много полeзно за умственото здраве на всички, включително и на моето. Ако организирате погребение, аз ще присъствам, надявам се и ти да си до мен… Този път.

В думите му се усещаше упрек. Бяха разговаряли по въпроса, тя го смяташе за решен и от това, че той го повдига сега, без никаква връзка, малко я заболя, но най-вече се изненада, понеже Джеймс не беше такъв. Ибай плачеше с пълно гърло; напрежението в гласа ѝ, в мускулите ѝ, ускореното ѝ дишане се бяха предали на детето и то се мяташе нервно в ръцете ѝ. Тя го притисна към гърдите си, опитвайки се да го успокои, и без да каже нищо, тръгна към горния етаж, разминавайки се с Рос, която продължаваше да стои безмълвна и неподвижна до вратата на дневната.

— Амая — прошепна, когато тя мина покрай нея.

Джеймс я проследи с очи, докато излизаше от стаята, и се обърна объркано към Рос и лелята.

— Джеймс… — заговори Енграси.

— Не, лельо, недей, много те моля, обръщам се към теб, защото знам, че на теб ще обърне внимание. Не я поощрявай, не подклаждай още повече страха ѝ, не подхранвай съмненията ѝ, ако някой може да ѝ помогне да затвори страницата, това си ти. Никога не съм те молил за нищо, но сега го правя, защото я губя, лельо, аз губя жена си — каза той угнетено и отново седна в креслото.

Амая люля Ибай, докато спря да плаче, после се отпусна на леглото и го сложи до себе си, за да се порадва на кристалния поглед на сина си, а той зашари с непохватните си ръчички по лицето ѝ, докосна очите, носа, устата и полека-лека заспа. Така както преди нейното напрежение се бе предало на детето, сега неговите чистота и спокойствие покориха майката.

Знаеше колко важна бе за Джеймс изложбата с негови творби в „Гугенхайм“ и си даваше сметка, че е изпитал разочарование от отсъствието ѝ, но нали вече бяха разговаряли по въпроса; ако беше отишла, Ибай по всяка вероятност щеше да е мъртъв. Знаеше, че Джеймс го разбира, но понякога да разбираш нещата не е достатъчно, за да ги приемеш. Амая въздъхна дълбоко и Ибай отвърна със същото като ехо. Умилена, тя се наведе да го целуне.