Дар за бурята

Къщата беше само на един етаж и освен кухнята и дневната имаше още три спални и доста просторна баня. Амая отвори шкафчетата и прегледа рафтовете, върху които бяха подредени пособия за бръснене, рула тоалетна хартия и няколко лекарства. В първата стая централно място заемаше съпружеската спалня, в която явно от доста време никой не беше спал, покрита с кувертюра на цветя в тон със завесите, леко избелели там, където слънцето ги бе гряло с години. Плетените покривчици върху тоалетката и нощните шкафчета засилваха впечатлението за пътуване назад във времето. Стая, обзаведена красиво през седемдесетте години, вероятно от съпругата на Янес, и която старецът бе запазил непокътната. Вазите с изкуствени цветя в невероятни цветове извикаха у Амая усещането за нереалност в студените и неуютни като гробници стаи на етнографските музеи.

Втората стая беше празна, като се изключеха старата шевна машина под прозореца и плетеният кош до нея. Помнеше го отлично от рапорта за обиска. Въпреки това го отхлупи, за да види парчетата плат, сред които разпозна по-ярката и лъскава версия на завесите от спалнята. Третата стая беше детската, както я бяха нарекли при обиска, защото тя беше точно това: стая на десет-дванайсетгодишно момче. Единично легло, покрито с чиста, бяла кувертюра. По рафтовете — няколко книги от детска поредица, които помнеше, че е чела, играчки — почти всичките конструктори, кораби, самолети, както и дълга редица от метални колички, без нито една прашинка по тях. Зад вратата — постер на класически модел ферари, а върху бюрото — стари учебници и тесте картички с футболисти, закрепени с ластик. Взе ги и забеляза, че ластикът е изсъхнал и напукан и че се е отпечатал завинаги върху избелелия картон. Върна ги на мястото им, докато мислено сравняваше спомена от апартамента на Берасатеги в Памплона с тази леденостудена стая. Къщата разполагаше с още две стаи: тясно мокро помещение и килер, пълен с дърва за огрев, където Янес бе отделил място за градинарските си инструменти и за два дървени сандъка без капаци, в които се виждаха картофи и лук. В единия ъгъл, до външната врата, имаше газово котле, което си стоеше незапалено.

Амая взе един стол от масата в трапезарията и го постави до екрана пред стареца.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

Старецът посегна към дистанционното, което лежеше до него, и изключи телевизора. Погледна я мълчаливо с онова негово изражение на гняв и горчивина едновременно, което бе накарало Амая да го определи като непредсказуем човек още първия път, когато го видя.

— Разкажете ми за сина си.

Старецът сви рамене.

— Какви бяха отношенията ви?

— Той е добър син — отвърна Янес прекалено бързо. — Правеше всичко, което може да се очаква от един добър син.

— Като например?

Този път му се наложи да помисли.

— Ами даваше ми пари, понякога пазаруваше, носеше храна, ей такива неща…

— Аз имам други сведения. В селото се говори, че след смъртта на жена ви сте го пратили да учи в чужбина и че не е стъпвал тук с години.

— Той учеше, учеше усилено, завърши две специалности и магистратура, сега е един от най-изтъкнатите психиатри в неговата клиника…

— Кога започна по-редовно да ви посещава?

— Не знам, може би преди година.

— Някой път донасял ли е нещо друго освен храна, нещо, което да скрие тук или да ви помоли да скриете другаде?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Разгледах къщата — каза тя и се огледа. — Много е чисто.

— Трябва да я поддържам така.

— Разбирам, поддържате я така заради сина ви.

— Не, поддържам я така заради жена ми. Всичко е така, както беше, когато тя ни напусна… — Лицето му се сгърчи в гримаса, изразяваща едновременно болка и погнуса, и той постоя така няколко секунди, без да издава никакъв звук. Амая осъзна, че плаче, когато видя търкалящите се по бузите му сълзи. — Само с това се справих, във всичко останало се провалих.

Погледът на Янес скачаше разсеяно от предмет на предмет, сякаш търсеше някакъв отговор, скрит между избелелите украшения по рафтовете и масичките, докато накрая спря върху очите на Амая. Той хвана края на одеялото, дръпна го и закри лицето си; задържа го така две секунди, а после ядно го свали, като че ли се наказваше, че си е позволил слабостта да заплаче пред нея. Амая беше почти сигурна, че разговорът им ще приключи тук, но мъжът вдигна възглавницата, на която се облягаше, измъкна отдолу една снимка в рамка и преди да ѝ я подаде, я погледна с умиление. Жестът му я върна година назад, в друга дневна, където един съсипан баща ѝ бе подал снимката на убитата си дъщеря, която бе скрил под подобна възглавница. Оттогава не беше виждала бащата на Ан Арбису, но споменът за неговата болка, събуден сега от мъжа пред нея, я разтърси, докато си мислеше как мъката е в състояние да направи сходни маниерите на двама толкова различни мъже.

От портрета ѝ се усмихна жена на не повече от двайсет и пет години. Амая я погледа няколко секунди, преди да я върне на стареца.