Дар за бурята

— Аз си мислех, че щастието ни е осигурено, знаете ли? Млада, хубава, добра жена… Но когато малкият се роди, тя започна да се държи странно, непрекъснато беше тъжна, престана да се усмихва, отказваше да вдига детето на ръце, все повтаряше, че не била готова да го обича, усещала, че то не я иска, и аз не успях да ѝ помогна. Казвах ѝ: „Това са глупости, как няма да те обича“, а тя още повече се натъжаваше. Непрекъснато беше тъжна. Но въпреки това поддържаше къщата в идеален ред и всеки ден готвеше. Обаче не се усмихваше, не шиеше, в свободното си време само спеше, затваряше капаците, както аз правя сега, и спеше… Помня колко се гордеехме, когато купихме тази къща, тя я подреди толкова хубаво: боядисахме я, сложихме саксии с цветя… Добре ни беше, мислех, че нищо няма да се промени. Но не всяка къща е дом, а тази се превърна в неин гроб… Сега е мой ред, викат му домашен арест. Адвокатът твърди, че като мине делото, ще ме оставят да излежавам присъдата си тук, така че тази къща ще стане и моят гроб. Всяка нощ лежа тук, не успявам да заспя и усещам кръвта на жена ми под главата си.

Амая погледна внимателно дивана. На вид се различаваше от останалата мебелировка.

— Същият е, дадох го на тапицера, понеже беше целият в кръв; той сложи тази дамаска, понеже вече не произвеждали предишната, това е единствената промяна. Но щом легна тук, подушвам кръвта, останала под тапицерията.

— Студено е — каза Амая, прикривайки тръпката, преминала през гърба ѝ.

Той сви рамене.

— Защо не запалите котлето?

— Не работи от нощта, когато токът спря.

— Оттогава мина повече от месец. През цялото това време ли сте стояли без отопление?

Той не отговори.

— Ами хората от „Социални грижи“?

— Пускам само този с подноса, още първия ден им казах, че ако дойдат, ще ги посрещна с брадвата.

— Имате и камина. Защо не я запалите? Защо студувате?

— Не заслужавам повече.

Тя стана, отиде до килера с дърва и се върна с кошница, пълна с цепеници и стари вестници; коленичи пред камината, разрови старата пепел и нареди дървата. Взе кибрита от полицата и запали огъня. После отново седна. Старецът гледаше втренчено пламъците.

— Стаята на сина ви също е отлично запазена. Трудно ми е да повярвам, че човек като него ще спи там.

— Не спеше, понякога идваше на обяд, друг път оставаше на вечеря, но никога не преспиваше тук. Отиваше си и се връщаше рано сутрин, каза ми, че предпочитал да е на хотел.

Амая не го вярваше, вече бяха проверили, нямаше сведения да е отсядал в който и да е хотел, хостел или къща за гости в долината.

— Сигурен ли сте?

— Почти, вече го казах на полицаите, не съм сто процента сигурен, паметта ми не е толкова добра, колкото се опитвам да покажа пред социалните, от време на време забравям някои неща.

Амая извади джиесема си, който преди това бе усетила да вибрира в джоба ѝ, и видя, че има няколко пропуснати обаждания. Потърси една снимка, докосна екрана, за да я увеличи, и избягвайки да я поглежда, я показа на стареца.

— Идвал ли е с тази жена?

— Вашата майка.

— Познавате ли я? Видяхте ли я през онази нощ?

— Не съм я виждал през онази нощ, но открай време познавам майка ви; тя е малко по-голяма от мен, но не се е променила чак толкова.

— Помислете добре. Казахте, че паметта ви изневерява.

— Понякога забравям да вечерям, друг път вечерям по два пъти, понеже не помня дали съм вечерял, но не забравям кой идва в къщата ми. Майка ви никога не е стъпвала тук.

Амая загаси екрана и плъзна телефона в джоба на палтото си. Върна стола на мястото му и преди да излезе, отново притвори капаците. Когато седна в колата, набра един номер на телефона си, който продължаваше настоятелно да вибрира. Отсреща отговори мъжки глас, който изрецитира името на фирмата.

— Обаждам се с молба да изпратите някого да пусне едно котле; спряло е при последната голяма буря.

После даде адреса на Янес.

3

Амая паркира до Фонтана на ламиите, нахлупи качулката на палтото си и мина под малката арка, отделяща площада от улица „Педро Ашулар“. Виковете се чуваха ясно, въпреки грохота на пороя. Лицето на инспектор Ириарте отразяваше всичката тревога и спешната необходимост, които издаваха настоятелните му опити да се свърже с нея. Той ѝ кимна за поздрав отдалеч, без да изпуска от очи насъбралите се хора, опитвайки се да ги удържи и да им попречи да се доближат до патрулната кола, в която седеше уморен на вид мъж, облегнал глава на покрития с дъждовни капки прозорец. Двама полицаи се мъчеха без особен успех да образуват полицейски кордон около някаква раница, паднала на земята в средата на една локва. Амая ускори крачка, за да им се притече на помощ, докато вадеше телефона си, за да повика подкрепления. В същия миг още две коли прекосиха моста „Гилцаурди“ с включени сирени и за кратко успяха да привлекат вниманието на възбуденото множество, което замлъкна под воя им.