Дар за бурята

Амая стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— А според вас защо се държи така? Дали от мъка, или защото има нещо общо със смъртта на момиченцето?

Ириарте се замисли много сериозно.

— Наистина не знам. Възможно е, както казвате, да е реакция на мъката или да се опитва да избегне нова аутопсия, понеже вече си е дал сметка, че тъща му го подозира. — Той помълча няколко секунди, загледан напрегнато в нея. — Не мога да си представя нищо по-чудовищно от това, да посегнеш на собственото си дете.

В съзнанието на Амая като извикан със заклинание изплува ясно образът на майка ѝ. Тя веднага го пропъди, но на негово място се настани този на възрастната акушерка Фина Идалго, късаща новопоникналите кълнове с мръсния си позеленял нокът: „Имате ли представа какво означава за едно семейство да поеме грижата за още едно дете?“.

— Детето нормално ли е било, инспекторе? Имам предвид дали не е било с мозъчни увреждания, или някакъв вид изостаналост?

— Не, само е било недоносено заради преждевременното раждане, нищо повече. Педиатърът ми каза, че е било здраво и нормално момиченце.

Килиите в новото полицейско управление в Елисондо бяха без решетки. Вместо тях дебело блиндирано стъкло ги отделяше от помещението за снемане на самоличност на задържаните и даваше възможност да бъдат осветявани от прожектор и да се записва с камера ставащото вътре във всеки момент. Амая мина по коридора пред килиите. Всичките бяха отворени, с изключение на една. Тя се приближи към стъклото и видя в ъгъла мъж, седнал на пода между мивката и тоалетната чиния. Свитите колене и скръстените върху тях ръце скриваха лицето. Ириарте включи интерфона за връзка с килията.

— Валентин Еспарса — викна той.

Мъжът вдигна глава.

— Инспектор Саласар иска да ти зададе няколко въпроса.

Мъжът отново скри лицето си в шепи.

— Валентин — призова го отново, но по-твърдо Ириарте. — Ще влезем, а ти ще стоиш мирен, нали?

Амая се наведе към Ириарте.

— Ще вляза сама, няма да е толкова враждебно, не съм с униформа, жена съм…

Ириарте се съгласи и мина в съседната стая, откъдето се виждаше и чуваше какво става в килиите. Амая влезе вътре и се изправи мълчаливо пред мъжа; едва след няколко секунди попита:

— Може ли да седна?

Еспарса вдигна лице, изненадан от въпроса.

— Моля?

— Питам имате ли нещо против да седна — отвърна тя, сочейки пейката до стената, която понякога служеше и за нар.

Искането на разрешение показваше уважение, тоест тя не го третираше като задържан, нито като заподозрян.

Той кимна утвърдително.

— Благодаря — каза Амая и седна. — По това време на деня вече съм доста уморена. И аз имам бебе, момченце на пет месеца. Знам, че вчера сте загубили дъщеря си. — Мъжът вдигна лице, за да я погледне. — На колко беше?

— На четири месеца — прошепна дрезгаво той.

— Моите съболезнования.

Мъжът поклати глава и преглътна слюнката си.

— Знаете ли, днес беше свободният ми ден. А като дойдох, заварих цялата тази лудница. Защо не ми разкажете какво се случи?

Той вдигна още малко лице, насочвайки брадичка към камерата зад стъклото и прожектора, осветяващ килията. Изражението му беше сериозно и измъчено, но не издаваше недоверие.

— Вашите колеги не ви ли разказаха?

— Предпочитам да чуя вашата версия, тя ме интересува.

Последва продължително мълчание. Един по-неопитен следовател би решил, че задържаният няма да проговори, но Амая стоеше и чакаше.

— Отнасях тялото на дъщеря ми.

Бе казал „тялото“, признаваше, че е отнасял труп, не дете.

— Къде?

— Къде ли? — отвърна той объркано. — Никъде, аз просто… Просто исках да я подържа още малко.

— Казахте, че сте я отнасяли, отнасяли сте тялото ѝ, но са ви задържали до колата ви. Къде отивахте?

Той не отговори.

Опита по друг начин.

— Невероятно е колко много се променя животът с едно бебе вкъщи, изникват толкова много неща, толкова изисквания. Синът ми страда от колики всяка нощ, след последното хранене плаче по два-три часа и няма друг начин да го успокоя, освен да го разхождам на ръце из цялата къща. Понякога си мисля, че никак не е чудно, че някои хора се побъркват от това.

Той кимна утвърдително.

— Това ли се случи?

— Кое?

— Вашата тъща казва, че сте влезли в дома ѝ през нощта.

Мъжът отрече с глава.

— Тя е видяла колата ви, когато сте се отдалечавали…

— Тъща ми греши. — Споменавайки майката на жена си, враждебността му видимо си пролича. — Тя не различава марките на колите. Сигурно някоя двойка влюбени е свърнала по отклонението, търсейки по-закътано местенце… Сещате се, нали?

— Сещам се, но кучетата не са залаяли, значи, е бил познат човек. Освен това тъща ви — каза го уж шеговито — споменала пред моя колега, че върху челото на малката имало червено петно, което не било там, когато я приспивала, че със сигурност е чула шум, а когато надникнала, видяла вашата кола да се отдалечава.

— Тая гаднярка би казала всичко, за да ме прецака, никога не ме е понасяла. Питайте жена ми, излязохме да вечеряме и се прибрахме вкъщи.

— Да, колегите ми са говорили с нея, но не ни помогна много. Не опровергава думите ви, просто не си спомня.