Дар за бурята

— Да, тя пийна малко повечко, а покрай бременността беше отвикнала…

— Сигурно е било трудно. — Той я погледна с недоумение. — Имам предвид последната година, рискова бременност, покой, никакъв секс, после детето идва преждевременно, два месеца в болницата, никакъв секс, накрая се връщат вкъщи и следват само грижи и тревоги, пак никакъв секс…

Той изкриви лице в нещо като усмивка.

— Знам го от опит… — продължи Амая. — И на годишнината си оставяте детето при тъщата, отивате на вечеря в скъп ресторант, но още на третата чаша жена ви връзва кънките, закарвате я вкъщи, слагате я да си легне и… Никакъв секс. Още е рано. Качвате се на колата, подкарвате към дома на майка ѝ, за да проверите дали всичко е наред. Влизате в стаята на малката и осъзнавате, че тя всъщност е товар, който направо съсипва живота ви, и че без нея всичко е било далеч по-хубаво… И тогава го решавате.

Той стоеше неподвижно и слушаше, без да пропуска нито дума.

— Правите каквото трябва да направите и се прибирате вкъщи, само че тъща ви се събужда и вижда отдалечаващата се кола.

— Тъща ми е гаднярка, вече ви казах.

— Да, знам за какво говорите, свекърва ми е същата, но вашата тъща се оказва много наблюдателна гаднярка и е видяла петното върху челото на малката. Вчера беше почти незабележимо, но днес съдебният лекар няма никакви съмнения: такава следа остава единствено при силно притискане на някакъв предмет върху кожата. — Той въздъхна дълбоко. — И вие сте го видели, затова сте го замаскирали с грим, а за по-голяма сигурност сте наредили да затворят ковчега, само че гадната ви тъща не е мирясала. Затова сте решили да вземете тялото, та никой да не задава повече въпроси… Жена ви например. Видели са ви да се карате в Дома на покойника.

— Вие нищо не разбирате, взех тялото, защото тя искаше да го кремира.

— А вие бяхте против, така ли? Погребение ли предпочитате? Затова ли взехте бебето?

Тогава той като че ли се сети за нещо.

— Какво ще стане сега с трупчето?

Направи ѝ впечатление думата, която употреби, не че не беше правилна, но близките рядко наричаха любимо същество „тяло“ или „труп“, обикновено казваха „детето, бебето“ или… Изведнъж си даде сметка, че не знае името на момиченцето.

— Съдебният лекар ще направи аутопсия и после ще го върне на семейството.

— Не бива да я кремират.

— Е, това вече трябва сами да го решите.

— Не бива да я кремират, аз трябва да довърша.

Амая си спомни какво ѝ бе разказал Ириарте.

— Да довършите какво?

— Да довърша нещата, иначе всичко ще е било напразно.

Интересът на Амая мигом се изостри.

— А какво е трябвало да стане?

Той изведнъж млъкна, давайки си сметка къде се намира и какво е казал, и отново се сви на кълбо.

— Вие ли убихте дъщеря си?

— Не — отвърна.

— А кой тогава, знаете ли?

Мълчание.

— Може би жена ви…

Той се усмихна, отричайки с глава, сякаш дори самата мисъл му се струваше смешна.

— Не е тя.

— Тогава кой? Кого закарахте до дома на тъща си?

— Не съм карал никого.

— Не сте, и аз не го вярвам, защото сте били вие, вие сте убили дъщеря си.

— Не съм — извика неочаквано той… — Аз само я поднесох.

— Поднесли сте я? На кого? Защо?

Той я погледна дръзко и леко се усмихна.

— Поднесох я на… — Гласът му заглъхна, докато се превърна в неразбираем шепот: — Като толкова други…

И прошепна още нещо, преди отново да зарови лице в шепите си.

Амая постоя още малко в килията, макар да знаеше, че разпитът е приключил. Еспарса нямаше да каже нито дума повече. Натисна интерфона, за да ѝ отворят вратата, но когато излизаше, той отново заговори:

— Ще направите ли нещо за мен?

— Зависи.

— Кажете им да не я кремират.

Младши инспектори Ечайде и Сабалса и Ириарте я чакаха в съседната стая.

— Успяхте ли да разберете какво каза?

— Само, че я е поднесъл някому. Не чух името; от записа също не става ясно, вижда се само как мърда устни, но според мен всъщност не произнася нищо.

— Сабалса, помъчете се да направите нещо с образа и звука, може пък да успеете да го усилите максимално. Най-вероятно инспекторът е прав, че ни мотае, но за всеки случай. Йонан, вие с Монтес идвате с мен. Между другото, къде е Фермин?

— Току-що приключи с показанията на близките.

Амая отвори на бюрото куфарчето за работа на терен, за да провери дали вътре има всичко, от което се нуждаеше.

— Ще трябва да спрем да купим един дигитален калибратор. — Усмихна се, като забеляза изражението на Ириарте. — Какво има?

— Днес беше свободният ви ден…

— О, нали вече говорихме по въпроса?

Засмя се, взе куфарчето и тръгна след Йонан и Монтес, които вече чакаха в колата със запален двигател.

5