Дар за бурята

Когато влезе в спалнята, която бабата бе приготвила за момиченцето, почти почувства близост и съчувствие към Валентин Еспарса. Усещането за дежавю се засили пред купищата панделки, плетени покривчици и розови дантели, с които бе натъпкана стаята. Тази амачи[2] бе предпочела колекция от нимфи и феи вместо ужасните розови агънца, която свекърва ѝ бе избрала за Ибай, но във всяко друго отношение стаята бе подредена сякаш от една и съща жена. Имаше поне шест снимки в рамки; на всичките бебето беше в прегръдките на майката, бабата и някаква по-възрастна жена, може би стара леля, но от Валентин Еспарса нямаше и помен.

Горният етаж беше силно отоплен, вероятно бяха засилили парното заради детето. Откъм партера, където се намираше кухнята и откъдето долитаха приглушените гласове на приятелките и съседките, дошли да правят компания на двете жени, от известно време вече не се чуваше плач. Въпреки това Амая затвори вратата към стълбището. Погледа известно време Монтес и Ечайде, които обработваха стаята, проклинайки мобилния си телефон, който не бе престанал да вибрира в джоба ѝ, откакто бяха излезли от управлението. През последните минути съобщенията за пропуснати обаждания бяха доста зачестили. Провери покритието — вътре в къщата, както и очакваше, почти го нямаше заради дебелите стени. Слезе по стълбите, мина мълчаливо покрай кухнята, разпознавайки противното шушукане, присъщо за потопен в траур дом, и с облекчение излезе на улицата. Дъждът временно беше спрял, повлечен от вятъра, който се опитваше да прочисти небето, придвижвайки с голяма скорост плътната облачна маса, но без да успее да отвори светли пролуки, а това значеше, че щом вятърът утихне, със сигурност щеше отново да завали. Амая се отдалечи на няколко метра от къщата и прегледа поредицата от телефонни обаждания. Едно от доктор Сан Мартин, второ от лейтенант Падуа от Гражданската гвардия, трето от Джеймс и шест от Рос. Позвъни първо на Джеймс, който остана разочарован от новината, че няма да се прибере за обяд.

— Но, Амая, нали уж днес беше свободният ти ден…

— Ще си дойда при първа възможност, обещавам, и ще те компенсирам.

Не ѝ се стори особено убеден.

— Резервирал съм маса за вечеря…

— Ще се върна много по-рано, най-много до час.

Падуа вдигна веднага.

— Госпожо инспектор, как сте?

— Добър ден, добре съм. Видях обажданията ви и…

Гласът ѝ едва прикриваше нетърпението.

— Нямам новини, госпожо инспектор, звънях ви, защото днес сутринта разговарях с морските власти в Сан Себастиян и в Ла Рошел, Франция. Всички патрулни катери в Бискайския залив са получили съобщението и са изострили вниманието си.

Амая въздъхна и Падуа, изглежда, я чу от другия край на телефона.

— Госпожо инспектор, според граничната полиция, а и според мен самия един месец е достатъчно дълъг период, за да се появи тялото някъде по крайбрежието. Теченията биха могли да го завлекат навсякъде, но по-голяма е вероятността приливите да са го тласнали към Франция. Що се отнася до реката, има други варианти: да се е закачило някъде и да остане закотвено на дъното или пък придошлите от пороите води да са го отнесли на няколко мили навътре в морето и да са го зарили в някоя от характерните за Бискайския залив дълбоки бездни. Нерядко телата изобщо не се появяват, а като се има предвид колко вода изтече от изчезването на майка ви, би следвало да мислим и в тази посока. Един месец е много време.

— Благодаря, лейтенант — отвърна тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Ако изскочи нещо ново…

— Ще ви звънна, бъдете спокойна.

Затвори и пусна телефона на дъното на джоба си, замислена над думите на Падуа. Един месец е много време в морето, един месец е много време за едно тяло. Вярваше ли, че морето винаги връща своите мъртъвци, или не?

Докато слушаше Падуа, разсеяно бе тръгнала към задния двор на къщата, за да избяга от неприятното хрущене на чакъла под краката ѝ пред входа. Бе проследила дирята, очертана от капчука по земята, и стигайки до ъгъла, спря на мястото, където се събираха двете стрехи. Усети движение зад гърба си и веднага позна възрастната жена, която бе видяла на снимките в стаята с бебето на ръце. Застанала до едно дърво в задния двор на чифлика, старицата като че ли говореше с някого, потупваше леко с пръсти кората на дървото и повтаряше едни и същи, едва доловими думи, отправени сякаш към невидим за Амая слушател. След като я погледа няколко секунди, жената усети присъствието ѝ и тръгна към нея.

— Едно време щяхме да я погребем тук — каза.

Амая кимна и сведе поглед към коравата земя, по която ясно личаха рисунките на капчука. Не знаеше какво да отговори, докато в съзнанието ѝ нахлуваха образи от погребалните ями на собственото ѝ семейство, останките от онази бебешка пелена сред разровения чернозем.