Даровита

Лек отметна глава и се засмя.

— Така си и помислих, когато ви изгубихме следите. Реших да чакам. Накрая все трябваше да се появите някъде. Научих обаче, че не си добре дошла в родния си дворец, лейди Катса. А сърце не ми даваше да бездействам, докато скъпото ми дете… — Очите му отново се насочиха към Битърблу и той потърка устни с пръсти. — Докато скъпото ми дете е далеч от мен. Реших да рискувам. Заповядах на хората си да продължат да търсят, разбира се, из всички кралства, но аз се спрях на Лиенид.

Катса тръсна глава, но мъглата в съзнанието й не се разсея.

— Не биваше да се тревожиш — отрони тя. — Аз я пазех.

— Да — съгласи се той. — А сега я доведе при мен, в моя замък на западния лиенидски бряг.

— Твоят замък… — повтори тя безизразно.

Мислеше, че замъкът е на По. Или неин? Не, какъв абсурд! Напомни си, че е от Мидлънс и няма замък. Явно беше объркала нечии думи. Нещо, чуто някъде.

— Време е да ми предадеш детето — каза Лек.

— Да — кимна Катса, но се разтревожи как така ще повери грижите за Битърблу другиму.

Момичето, спряло да се съпротивлява, се притискаше към Катса, шепнеше несвързано и хлипаше. Повтаряше смаяно думите на Лек, сякаш проверява как ще прозвучат, произнесени с нейния глас.

— Да — кимна отново Катса, — но след като се почувства по-добре.

— Не — възрази Лек. — Доведи я при мен сега. Знам как да я успокоя.

Този мъж наистина не й харесваше. Не й харесваше как се разпорежда с нея и как гледа Битърблу с изражение, което беше виждала преди, незнайно кога. Да се грижи за момичето беше неин дълг. Катса вирна брадичка.

— Не. Ще остане с мен, докато се почувства по-добре.

Лек се засмя. Огледа стаята.

— Лейди Катса е неотстъпчива! Ала не бива да я виним, че защитава детето. Както и да е… Ще се порадвам на дъщеря си по-късно — окото му стрелна отново момичето.

— Кажи ми защо синът ми го няма — обади се жената до Катса. — Не е ранен, нали?

— Хайде — подкани я Лек. — Успокой угрижената майка, лейди Катса. Разкажи ни за принц По. Близо ли е?

Поруменяла, Катса се обърна към жената, мъчейки се да разнищи прекалено много загадки наведнъж. Несъмнено нямаше да застраши По, ако им разкаже за него. Но не трябваше ли да запази нещо в тайна? Почувства се съвсем замаяна. За всеки случай реши да не казва нищо.

— Не искам да говоря за По.

— Нима? — учуди се Лек. — Колко жалко! Защото аз искам да поговорим за По.

Потупа замислено облегалката на стола и продължи:

— Нашият По е силен млад мъж. Силен и смел. Достоен потомък на рода си. Но крие тайни, нали?

Внезапно Катса усети как настръхва от главата до петите.

Лек не отлепяше поглед от нея.

— Да… — проточи той. — По създава главоблъсканици…

Смръщи вежди и сви устни. Накрая сякаш прецени как да постъпи. Озърна се, обходи с поглед всички от семейството и се усмихна лъчезарно. Заговори с кадифен глас:

— Мислех да не го споделям, но сега осъзнах колко силен е всъщност По и как някой ден ще се появи пред прага ни. За да сте подготвени как да го посрещнете, реших да ви разкрия нещо… Размишлявах дълго, милейди — окото му се впи отново в Катса, — за нашия скъп По и стигнах до известни заключения. Теорията ми е удивителна, макар и малко стъписваща. Да… — Той се усмихна на учудените лица наоколо. — Винаги е стъписващо да разбереш, че са те заблуждавали. Особено когато те е заблуждавал сродник. Ти ще потвърдиш теорията ми, лейди Катса, защото според мен знаеш истината за По.

Бащата и братята на По се размърдаха в столовете и сбърчиха чела; паника и смут обзеха Катса.

— Става дума за Дарбата на По — продължи Лек.

Катса чу как жената до нея, майката на По, ахва тихо.

Пристъпи към Лек, закрила устни с длан.

— Чакай! — възкликна тя. — Какво…

Обърна се към Катса, смаяна и уплашена. Безпомощност и отчаяние бушуваха в гърдите на Катса. Разбираше… спомняше си… смътно…

— Смятам, че вашият По ви е мамил — обяви Лек. — Лейди Катса, нали принц По е…

В този момент Катса спря да се колебае. Раздвижи се. Пусна детето, измъкна камата от колана си и я хвърли. Не защото си спомни, че Лек трябва да умре. Не защото си спомни истината за Дарбата на По, а защото в съзнанието й изплува признанието на По за неговата ужасна тайна. Спомни си, че ако я разкрият, той ще пострада дълбоко, непоправимо. Този мъж се канеше да изрече тайната му. Някак си трябваше да го спре, да го застави да замълчи, преди да произнесе гибелните думи.

В крайна сметка за Лек щеше да е по-добре, ако се бе придържал към лъжите. Защото истината, която едва не изрече, го уби.

Камата полетя и се заби право в целта — в отворената уста на Лек — и го прикова към облегалката на стола. Той се отпусна с увиснали крайници, с облещено и безжизнено око. Изпод дръжката на острието бликна кръв и се стече по робата му. Жените запищяха, мъжете закрещяха гневно и се втурнаха към нея с извадени саби. Катса веднага осъзна колко е важно в тази битка да внимава много. Да не наранява братята и бащата на По. В този миг обаче те се заковаха на място; Битърблу, отлепила очи от Лек, се изправи, залитайки. Застана пред Катса, извади ножа си от канията и го насочи към тях с разтреперана ръка.