Даровита

— Добре ли е По? Как мислиш? — попита я той. — Ще се върнеш ли при него? Искам да дойда с теб.

Тя изтри лицето си.

— Кой си ти?

Братът се усмихна.

— Скай. Не съм виждал някой да хвърля толкова мълниеносно кама. Точно така си те представях.

Той се изправи и отиде до баща си. Катса се преви и преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Мъглата, обвила съзнанието й, се разнасяше бавно. Призляваше й от това, което бе направила. Да, беше добре, че Лек умря. Ала монсийският крал умря, защото тя използва кама — кама — за да го застави да замълчи. Постъпваше така жестоко и когато изпълняваше заповедите на Ранда. Този път обаче дори не съзнаваше какво прави.

Трябваше да се върне при По. Да ги остави да разбулят истината сами. Подробностите, които разискваха и оспорваха отново и отново, докато денят изтляваше, нямаха значение. Важното бе, че Битърблу е спасена, а По страда, изоставен на произвола на монсийската зима.

— Ще им кажеш ли за пръстена? — попита я Битърблу през нощта в спалнята им, когато Катса седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си събере ума.

— Не. Няма смисъл да ги тревожа. Видя ли По, веднага ще му го върна.

— Рано сутринта ли ще тръгнем?

Катса погледна детето, застанало пред нея със сериозно лице. Едната му ръка стискаше дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Кралицата на Монсий, късокоса и в панталони като малък пират.

— Не е необходимо да идваш. Пътуването ще е тежко — предупреди. — Стигна ли Монпорт, ще яздя бързо. Няма да се бавя, за да те щадя.

— Ще дойда, разбира се.

— Сега си кралица на Монсий. Поръчай си голям кораб и пътувай удобно. Почакай да пукне пролет.

— Да стоя тук, в Лиенид, и да треперя, докато изпратиш вест, че По е добре? В никакъв случай.

Катса впи очи в скута си и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Не искаше да си признае колко й олекна, че Битърблу ще я придружи.

— Тръгваме призори — прошепна тя. — По заповед на Рор един кораб ще ни вземе от съседното село. Първо ще намерим капитан Фаун, ще заредим кораба й с провизии и ще отплаваме към Монпорт с нея.

Битърблу кимна.

— Тогава ще се изкъпя и ще легна да поспя. Ще се намери ли някой да донесе гореща вода?

Катса се усмихна меко.

— Дръпни звънеца, кралице. Прислужниците на По сигурно са малко претоварени в момента, но непременно ще се погрижат за владетелката на Монсий.

Всъщност дойде майката на По. Разбра какво им е необходимо и извика млада прислужница. Тя поведе Битърблу към друга стая, като я уверяваше пътьом, че ваната е готова, и правеше несръчни реверанси, защото носеше цяла купчина хавлии.

Майката на По остана в стаята и седна до Катса. Скръсти ръце в скута си. Пръстените й уловиха светлината на огъня от камината и привлякоха погледа на Катса.

— По ми каза, че носиш деветнайсет пръстена.

Думите се изплъзнаха неволно от устата й. Пое си дъх.

Потърка чело и се опита — за стотен път — да прогони от ума си образа на Лек, прикован към стола с нейната кама.

Кралицата разпери пръсти. Събра ги отново и погледна Катса.

— Другите мислят, че ненадейно си прозряла истината за Лек. Мислят, че си го накарала да замлъкне, преди лъжите му отново да те принудят да я забравиш. Навярно е било така. Но аз разбирам защо намери сили да го възпреш точно в този момент.

Катса се втренчи в спокойното лице на жената, в тихите й, будни очи. Отговори на въпроса, който съзря в тези очи:

— По ми разкри истината за Дарбата си.

— Сигурно те обича много — непринуденият тон на кралицата стресна Катса и тя сведе глава.

— Когато ми каза — призна тя, — се ядосах. Ала… ядът ми мина.

Разбра колко недодялано описва чувствата си. Кралицата продължаваше да я гледа и й се стори, че долавя частица от неизказаното.

— Ще се омъжиш ли за него? — попита я простичко тя и Катса пак се сепна.

Отговорът на този въпрос обаче беше лесен. Погледна кралицата в очите.

— Няма да се омъжа за никого.

Кралицата сбърчи учудено чело, но не продума. Поколеба се и накрая каза:

— Спасила си живота на сина ми в Монсий. Днес го спаси отново. Никога няма да го забравя.

Изправи се, наведе се и целуна Катса по челото. За трети път, откакто жената бе влязла в стаята, Катса трепна изненадано. Кралицата се обърна и излезе, развяла диплите на робата си. Вратата се затвори и Катса се взря в празнотата, останала зад майката на По. Образът на Лек изплува отново в съзнанието й.

Трийсет и шеста глава

Катса застана в най-отдалечения край на палубата, докато Беър, Ред и още неколцина моряци издърпваха с въжета ковчега на Лек. Прииска й се да няма нищо общо с него, прииска й се дори въжетата да се скъсат, тялото на Лек да се стовари в морето и водните създания да го разкъсат. Изкачи се на мачтата и се залюля самотна на върха й.