Даровита

Скай я целуна по челото.

— Спаси ми живота.

Катса се усмихна.

— Вие, лиенидите изразявате много открито привързаността си.

— Първородното си дете ще нарека с твоето име.

Катса избухна в смях.

— За доброто на детето, почакай да ти се роди момиче. Или почакай децата ти да пораснат и дай името ми на най-непослушното и твърдоглавото.

Скай се засмя и я прегърна; Катса също го прегърна. Осъзна, че без да иска, сдържаното й сърце е намерило още един приятел.

Пътниците се качиха на горния етаж да дремнат набързо. Отведоха стрелеца — навярно за да го накажат, задето стрелата му е прелетяла толкова близо до дребничкото сивооко момиче. До кралица Битърблу. Хората в градовете и по пътищата на Монсий не знаеха как точно е загинал Лек, не подозираха и за предателството му, но лека-полека проумяваха, че Битърблу е в безопасност, чувства се добре и е кралица.

Пътят беше чист и бърз, но не водеше право до По. Ездачите свърнаха на запад и поеха по поля, покрити с лед и дълбок сняг, и Катса отново започна да губи търпение. Конете газеха едва-едва през преспите, високи понякога до хълбоците им.

След няколко дни пътниците стигнаха гората и започнаха да напредват по-бързо. После земята се заиздига, а дърветата оредяха. Всички — с изключение на кралицата — слязоха от конете и тръгнаха пеша по възвишенията.

Наближаваха мястото, оставаше им съвсем малко. Катса подтикваше яростно спътниците си да ускорят крачка и теглеше конете, съсредоточила се единствено върху крайната цел.

— Единият кон окуця — извика й Скай рано една сутрин.

Всяка фибра на тялото й усещаше колко са близо; обърна се и погледна назад. Скай посочи коня, който водеше.

— Виждаш ли как куца горкичкият?

Животното сведе глава и изпръхтя силно. Катса се пребори с нетърпението.

— Не куца — възрази тя. — Изморен е, но почти стигнахме.

— Откъде знаеш? Дори не го погледна как се движи!

— Тръгни тогава.

— Не мога. Препречила си ми пътя.

Катса го изпепели с убийствен поглед. Стисна зъби.

— Дръж се, кралице — предупреди тя Битърблу, яхнала нейния кон. Улови го за юздата и го дръпна напред.

— Пак измъчваш конете, а?

Катса застина. Гласът не идваше отдолу, а отгоре. И не приличаше на гласа на Скай. Тя се обърна.

— Мислех, че е невъзможно някой да се промъкне незабелязано до теб. Ястребови очи, вълчи слух и прочее…

Той стоеше пред нея с искрящи очи, усмихнат. Пъртината, която беше проправил, се виеше зад него. Катса извика и побягна; стремглаво се хвърли в обятията му, събори го в снега и падна върху него. Той се смееше и я прегръщаше, а тя плачеше. После дойде Битърблу и се хвърли с крясъци върху тях; дойде и Скай и им помогна да станат. По прегърна братовчедката си както подобава. Прегърна и брат си. Накрая всички чорлеха косите си, смееха се и се прегръщаха. Катса ронеше горещи сълзи върху врата на По и го притискаше толкова силно, че той едва си поемаше дъх.

По се здрависа с усмихнатите, изтощени войници и поведе куция кон и пътниците към колибата.

Трийсет и седма

Колибата беше чиста и по-спретната отпреди. Пред вратата бяха натрупани дърва за огрев. Огънят в камината пламтеше буйно. Скринът все така се крепеше на три крака, ала прахолякът го нямаше. Върху стената бе облегнат красив лък. Катса огледа набързо помещението, но очите й търсеха и не искаха да се отлепят от По.

Той ходеше плавно, с някогашната лекота. Изглеждаше силен. Прекалено слаб, но когато му го каза, той й отвърна:

— От риба не се пълнее, Катса, а откакто тръгнахте, се храня предимно с риба. Не знаеш колко ми е писнало от риба!

Те му извадиха хляб, ябълки, сушени кайсии и сирене и ги подредиха върху масата. Той ядеше и се смееше възторжено.

— Кайсиите са от Лиенид — обясни Катса. — Минаха през Сънклиф, върнаха се в Лиенид, отбиха се на остров сред лиенидското море и накрая пристигнаха в Монпорт.

Той й се усмихна и очите му уловиха светлината на камината. Катса беше щастлива.

— Явно ще ми разкажеш история с щастлив край. Ще започнеш ли обаче от началото?

И така, започнаха от началото. Катса разказваше основното, а Битърблу добавяше подробностите.

— Катса ми уши шапка от кожи… Катса се би с планински лъв… Катса измайстори снегоходки… Катса открадна тиква…

Битърблу изреждаше постиженията на Катса едно по едно, сякаш хвали по-голяма сестра. Катса не възразяваше; забавните истории разведряваха мрачните епизоди.

Докато разказваха какво се е случило в замъка в Лиенид, Катса прозря нещо, което не й даваше мира. По изглеждаше разсеян. Гледаше масата, а не хората, лицето му беше безизразно, не ги слушаше. Щом забеляза колко е отнесен, той тутакси вдигна очи към нея. За миг сякаш я видя и се съсредоточи, но после се втренчи празно в дланите си. Някаква тъга блуждаеше по лицето му.

Катса млъкна; ненадейно, необяснимо уплашена. Огледа го изпитателно, ала не беше сигурна какво търси.

— С две думи, Лек ни беше омагьосал — заключи тя. — Съзнанието ми обаче се проясни за кратко и аз го убих.

По-късно ще ти разкажа какво всъщност се случи, обеща му мислено.