Даровита

Той трепна видимо и тя се стресна. В следващия момент обаче По се усмихна и тя се запита дали въображението не я подвежда.

— И накрая ти се върна — довърши той разказа й.

— Възможно най-бързо — добави Катса и прехапа смутено устни. — Сега искам да ти дам пръстена. Замъкът ти е прекрасно място. Точно както го описваше.

Болка и мъка прорязаха лицето му — толкова остри, че тя ахна. Изчезнаха ненадейно както се бяха появили, но тя ги видя и вече не можеше да прикрива тревогата си. Скочи от стола и протегна ръка към него, несигурна какво да направи или да каже.

По също стана. Залитна ли леко, или така й се стори? Улови я за ръката и се усмихна.

— Да отидем на лов, Катса. Искаш ли да пробваш лъка ми?

Гласът му прозвуча бодро и Скай и Битърблу се усмихнаха. Само тя ли усещаше, че нещо не е наред? Усмихна се насила.

— Разбира се. С удоволствие.

— Какво има? — попита тя, щом се отдалечиха от колибата.

Той се усмихна лъчезарно.

— Нищо.

Катса се заизкачва бързо по възвишението, стараейки се да не издава безпокойството си. Вървяха по пъртина, проправена навярно от По. Стигнаха езерото. Водопадът беше. Замръзнал. Само тънка струйка се процеждаше между огромните ледени висулки.

— Капанът за риба помогна ли ти?

— Разбира се. Още го използвам.

— Войниците претърсиха ли колибата?

— Да.

— А ти успя да се скриеш в пещерата въпреки раните?

— Чувствах се далеч по-добре. Никак не се затрудних.

— Но сигурно ти е било много студено. Намокрил си се до кости.

— Те не останаха дълго, Катса. Много скоро се върнах в колибата и запалих огън.

Катса се заизкачва по стръмна скала. Улови се за тънко дърво и се покатери на върха й. Голям плосък камък стърчеше сред девствения сняг. Нагази в преспите и седна върху камъка. По я последва и се настани до нея. Погледна го. Беше впил очи в земята.

— Искам да знам какво има — настоя тя.

Той сви устни, но не я погледна. Гласът му прозвуча преднамерено нехайно.

— Аз не бих те насилвал да споделяш чувствата си, ако не искаш.

Тя се взря смаяно в него.

— Да, но аз не бих те излъгала. А ти ме лъжеш, че всичко е наред.

Странно изражение се изписа по лицето му. Невинно, уязвимо, сякаш е десетгодишно дете, което се мъчи да не заплаче. В гърлото й заседна буца. По…

— Моля те, недей — отрони той. — Завива ми се свят, когато ми говориш на ум. Заболява ме главата.

Тя преглътна и се опита да каже нещо.

— От падането ли те боли главата?

— От време на време.

— Това ли те измъчва?

— Нищо не ме измъчва.

Тя го докосна по ръката.

— По, моля те…

— Не се тревожи.

Отблъсна ръката й и тя се стъписа; стана й обидно, сълзи запариха в очите й. По никога не омаловажаваше притесненията й, никога не се отдръпваше от нея. Това не беше По, а някой непознат. Липсваше нещо, което преди е било тук. Тя бръкна под яката на палтото си и извади пръстена. Подаде му го.

— Вземи го.

Той дори не го погледна. Очите му не се отлепиха от дланите.

— Не го искам.

— Какви ги дрънкаш? Това е твоят пръстен.

— Задръж го.

Погледна го удивено.

— По, наистина ли смяташ, че ще го взема? Не знам дори защо ми го даде. Не биваше.

Присвил горчиво устни, той продължаваше да се взира в ръцете си.

— Дадох ти го, защото мислех, че може да умра. Знаех, че войниците на Лек може да ме убият, а ти нямаш дом. Исках да живееш в моя дом, ако умра. Моят дом ти отива — добави той с горчивина, непонятна горчивина, която я преряза като с нож.

Тя усети, че плаче. Избърса яростно лицето си и се извърна от него, защото не искаше да го гледа така, втренчен с каменно изражение в земята.

— По, умолявам те да ми кажеш какво има.

— Толкова ли е трудно да задържиш пръстена? Замъкът ми е усамотен, в затънтен край на света. Там ще бъдеш щастлива. Семейството ми няма да ти досажда.

— Да не си полудял? А ти какво ще правиш, когато се настаня в дома ти? Къде ще отидеш?

— Не искам да се връщам в замъка — отвърна той с много тих глас. — Ще остана тук. Далеч от всички, на спокойствие. Искам… искам да съм сам.

Погледна с невярващи очи.

— Задръж пръстена, Катса. Не го искам.

Тя онемя. Поклати вцепенено глава, после се пресегна и пусна пръстена в шепата му.

Той се втренчи в него.

— Ще го дам на Скай — въздъхна По. — Да го занесе на татко. Той ще реши какво да прави с него.

Изправи се и този път наистина залитна. Отдалечи се от нея, стиснал лъка. Улови се за един храст и се прехвърли над близката скала. Проследи го с поглед как се изкачва сам по зъберите.

През нощта Катса седеше, облегната на стената, вслушваше се в равномерното дишане наоколо и наблюдаваше По, легнал до брат си и монсийските войници. Спеше и лицето му изглеждаше умиротворено. Красивото му лице…

След разговора По се върна в колибата, стиснал лъка в една ръка и няколко заека в другата, стовари доволно улова пред брат си и си свали палтото. После дойде до стената, където Катса седеше с мрачно изражение, клекна пред нея, целуна ръцете й и потърка студеното си лице в тях.

— Съжалявам — прошепна и тя внезапно усети, че всичко е наред, че По не се е променил и ще продължат напред, на чисто и загърбили тревогите.