Даровита

Докато вечеряха обаче и всички бъбреха, а Битърблу се шегуваше с войниците, По отново се зарея някъде. Почти не хапна. Мълчеше, а по лицето му се четеше тъга. Сърцето я заболя; излезе и цяла вечност броди в мрака.

Понякога изглеждаше щастлив. Ала нещо наистина не беше както трябва. Да можеше само… да можеше да я погледне. Да я погледне в очите.

Щом бе решил да остане сам, тя щеше да го остави сам, естествено. Усещаше колко е несправедливо, но нямаше да отстъпи — да поиска обяснение. Налагаше се да я убеди, че наистина се нуждае от самота. Едва тогава щеше да го остави сам със странната му скръб.

На сутринта По изглеждаше весел, но Катса, започнала да се чувства като свръхгрижовна майка, забеляза, че не проявява никакъв интерес към храната — дори към лиенидската храна — подредена на масата. Не яде, а после смотолеви нещо за куция кон и излезе.

— Какво му става? — попита Битърблу.

Катса я погледна. Сивите й очи я гледаха изпитателно. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира. Битърблу не беше глупава.

— Не знам — отвърна тя. — Не иска да ми каже.

— Понякога заприличва на себе си — отбеляза Скай, — но после унива. — Прочисти гърло. — Взех го за любовно терзание.

Катса го погледна строго. Сдъвка залък хляб.

— Възможно е, но не мисля.

Скай повдигна вежди и се усмихна.

— Кой друг да знае, ако не ти?

— Нещата не са толкова прости — отвърна сухо Катса.

— Има нещо странно в очите му — обади се Битърблу.

— Да — съгласи се Катса. — Е, в седемте кралства няма по-странни очи от неговите, но… но сигурно си го забелязала отдавна.

— Не, имам предвид, че очите му са различни — уточни Битърблу.

Нещо различно в очите му.

Да, наистина бяха различни. Понеже не поглеждаше нито нея, нито другиго. Сякаш сърцето му ще се пръсне от болка, ако ги погледне. Сякаш…

Изневиделица в ума й изплува картина. По пада през светлината, огромното тяло на коня лети над него. По се блъсва във водата с главата надолу, последван от коня.

И още картини: По седи зашеметен до огъня, с насинено, посивяло лице. По присвива очи и ги търка.

Катса се задави с хляба. Скочи на крака и събори стола.

Скай я потупа по гърба.

— Велики морета, Катса! Добре ли си?

Кашляйки, Катса измърмори нещо за куция кон и излезе бежешком от колибата.

По не беше при конете. Един от войниците й съобщи, че е тръгнал към езерото. Тя заобиколи колибата и се втурна нагоре по хълма.

Той стоеше с гръб към нея и се взираше в замръзналата вода. Превил рамене, пъхнал ръце в джобовете.

— Знам, че си несломима, Катса — каза й, без да се обръща към нея, — но дори ти трябва да излизаш с палто.

— По, обърни се и ме погледни.

Той сведе глава. Въздъхна тежко. Не се обърна.

— По! Погледни ме!

Той се обърна бавно. Погледна я в лицето. Очите му срещнаха нейните за миг и веднага се стрелнаха надолу. Празни очи. Видя го, видя безизразния му поглед.

— Сляп ли си, По? — прошепна тя.

Нещо у него се прекърши. Падна на колене. Една сълза остави ледена следа по скулата му. Катса коленичи до него и той й позволи да го прегърне, защото силите да се съпротивлява го бяха напуснали. Прегърна я, буквално я задуши, и захлипа във врата й. Тя го прегръщаше, галеше го и целуваше студеното му лице.

— О, Катса — проплака той. — Катса…

Дълго стояха прегърнати.

Трийсет и осма глава

На следващата сутрин се изви виелица. Следобед вихрушката се превърна в суграшица.

— Няма да издържа още едно пътуване посред зима — помърмори Битърблу, полузадрямала пред огъня. — Не искаш ли да останем при По, Катса, докато спре да вали?

След първата виелица обаче се изви втора, а после и трета, сякаш зимата е решила да престъпи законите и да не свършва никога. Битърблу изпрати писмо до Рор по двама войници. Рор й отговори с писмо от двореца й, че времето не е пречка; колкото повече време му даде Битърблу да разсее заблудите на Лек, толкова по-гладко и по-безопасно ще е възкачването й на престола. Щял да насрочи коронацията за пролетта, та тя да изчака спокойно зимата да отмине.

Катса разбираше, че съжителството в тясната колиба терзае По, обременен от необходимостта да пази тъжната си тайна. Ала щом всички щяха да останат, поне не се налагаше да оповестява веднага намерението си да не заминава. По не сподели тегобите си и помогна на войниците да подслонят конете в пещера, която уж случайно открил, докато се възстановявал.

Историята му се разплиташе бавно, когато с Катса успяваха да измислят поводи да се усамотят.

Не му било лесно да се сбогува с Катса и Битърблу. Все още виждал, но усещал, че нещо със зрението му не е наред; умът му бил помътен и не успявал да определи причината, ала го измъчвали лоши предчувствия.

— Не ми каза — укори го Катса. — Остави ме да си тръгна ей така.

— Нямаше да тръгнеш, ако ти бях казал. А трябваше да заминете.

Прибрал се в колибата. Лежал почти цял ден със затворени очи. Чакал появата на войниците на Лек; чакал замайването да отмине. Опитал се да си вдъхне кураж, че щом умът му се проясни, зрението му също ще се възстанови. На другата сутрин се събудил, отворил очи и видял тъмнина.