Даровита

— Хората ти откриха ли лиенидския принц? — уточни с рязък тон Рор; после, забелязал как очите на капитана и на благородниците се насочват объркано към Скай, добави с поомекнал глас: — По-младия принц, даровития. Едното му око е сребърно, а другото — златно. Виждал ли го е някой?

— Не мисля, кралю. Да, сигурен съм. Не сме го намерили. Простете ми, кралю. Историята, която разказахте… Паметта ми изневерява…

— Да, разбирам — успокои го Рор. — Не бива да бързаме.

На Катса й се прииска да срути града камък по камък, дотолкова я влудяваше необходимостта да не бързат. Закрачи напред-назад зад лиенидския крал. Клекна и се хвана за косите. Разговорът продължаваше тягостно. Часове наред — предълги часове — тези хора щяха да се освобождават от магията на Лек, а Катса нямаше търпение.

— Дали да не вземем коне, татко, и да тръгваме? — обади се Скай.

Катса скочи на крака.

— Да! — извика тя. — Да, в името на Мидлънс! Умолявам ви!

Рор погледна Скай, после Катса и накрая Битърблу.

— Кралице Битърблу, ако ми се доверите да овладявам положението във ваше отсъствие, не виждам причина да ви бавя.

— Доверявам ти се, разбира се — отвърна детето. — Хората ми ще ти се подчиняват, докато ме няма.

Капитанът и благородниците се втренчиха силно изненадани в новата си кралица: стигаше до кръста на Рор, носеше момчешки дрехи и изглеждаше изключително достолепна. Смръщиха вежди и почесаха глава, а на Катса й се прииска да си издере очите. Рор се обърна към нея.

— Колкото по-бързо намерите По, толкова по-добре — кимна й той. — Няма да ви задържам.

— Трябват ни два коня — отвърна Катса, — най-бързите в града.

— И монсийски войници — добави Рор. — Никой по пътя ви няма да знае какво се е случило. Всеки монсийски стражар ще се опита да ви залови.

Катса махна нетърпеливо с ръка.

— Ясно, ясно. Но няма да ги чакам, ако не смогват да ме настигат. — Обърна се рязко към Скай. — Яздиш, надявам се, добре като брат си.

— И него ли няма да чакаш? — попита Рор. — И монсийската кралица ли ще изоставиш, ако те бави? И коня, когато се строполи от изтощение? — Кралят се бе изправил в цял ръст, а гласът му кънтеше строго. — Вразуми се, Катса. Ще вземете войници. Отрядите ще яздят пред и зад вас. По целия път. Разбра ли? Ще те придружават кралицата на Монсий и синът ми.

Катса процеди яростно през зъби:

— Мислиш ли, че ми трябват войници, за да ги опазя от монсийските стражи?

— Не — отсече Рор. — Несъмнено ти си способна да защитиш монсийската кралица, сина ми, другите ми синове и сто нандърски котенца от цяла армия въоръжени до зъби главорези. — Той вирна брадичка още по-нависоко. — Ала ще се вслушаш в разума! Не е уместно да препускаш през Монсий с кралицата и да избиваш безогледно войниците й. Какво ще постигнеш така? Ще пътуваш с охрана и войниците ще обясняват кои сте и ще ви пазят. Разбра ли?

Не дочака отговор. Обърна се към капитана, който току сбърчваше вежди, сякаш разговорът му причинява главоболие.

— Капитане, четиримата ти най-бързи ездачи и шестте ти най-бързи коне. Незабавно! — нареди Рор. Погледна пак Катса и избоботи: — Вразуми ли се?

Не беше изгубила разсъдъка, а търпението си. Обещанието за четирима бързи ездачи и шест бързи коня, с които да препуснат главоломно към По, я усмири.

Яздеха бързо и срещаха малцина. Снегът върху широкия път към пристанището беше разкалян от безброй копита. От двете страни го ограждаха снежни преспи, а отвъд тях се стелеха бели поля. Далеч на запад различаваха тъмната линия на гората и планините зад нея. Въздухът беше мразовит, но детето върху седлото пред нея беше увито в топли дрехи и се примиряваше със стремглавия галоп. Кралицата, не детето, поправи се Катса. Кралица Битърблу по нищо не напомняше уплашеното същество, което преди месеци придумаха с По да изпълзи от падналото дърво.

Някой ден щеше да стане добра владетелка. А Рафин — добър крал; Рор беше силен и способен и щеше да живее дълго. Тоест, три от седемте кралства щяха да бъдат в добри ръце. Три от седем — колкото и недостатъчно да изглеждаше, все пак беше огромен напредък.

Край пътя се редяха градове. Градове със странноприемници. От време на време спираха да хапнат набързо или да потърсят убежище от лютите нощи в края на зимата. Неприятностите им се разминаваха благодарение на стражите, защото всеки войник във всяка гостилница, където влизаха, скачаше на крака, изваждаше сабята си и оставаше нащрек, ала обясненията на стражите и думите на Битърблу го успокояваха. В една странноприемница думите на стражите се забавиха. Войникът в дъното на стаята опъна лъка си и едва не прониза Скай, но Катса скочи своевременно върху принца и го събори на пода. Изправи се, преди Скай да осъзнае какво става, изпречи се пред кралицата и опъна своя лък. Стражите обаче се намесиха и всичко приключи. Катса подаде ръка на Скай, взря се в лицето му и разбра какво се е случило.

— Взел те е за По — обясни тя. — Стрелецът. Видял е халките по ушите ти, пръстените и тъмната коса и е пуснал стрелата, преди да погледне очите ти. Отсега нататък ще влизаш в странноприемниците след стражите.