Даровита

— Добре дошли — поздрави ги той. — Влезте в приемната. Бързо! — подкани ги той, защото Катса се закова на място, изненадана от посрещането. — Да не избяга топлината!

Мъжът ги въведе в тъмен коридор. Катса видя високи тавани, стълбище към площадка с парапет и поне три горящи камини. Битърблу я улови за ръката.

— Аз съм лейди Катса от Мидлънс — подхвана Катса, но мъжът им посочи двукрила врата.

— Насам. Господарят ви очаква.

Катса зейна. Втренчи се стъписано в мъжа.

— Господарят! Тук ли е? Как е възможно? Къде е?

— Моля, милейди. Последвайте ме. Цялото семейство е в приемната.

— Цялото семейство!

Мъжът махна към вратата пред тях. Катса погледна Битърблу и разбра, че смаяното лице на детето отразява нейното. По наистина бе разполагал с достатъчно време да се върне у дома; двете се бяха забавили цяла вечност в планините. Ала как бе успял в това състояние? И как бе напуснал скривалището си, без да го видят? И как…

Мъжът им помаха отново да побързат, а Катса се опита да формулира въпрос, какъвто и да е въпрос.

— Откога е тук принцът? — попита тя.

— Принцовете пристигнаха току-що — отвърна мъжът и отвори вратите, преди Катса да успее да продума.

— Чудесно! — чуха глас отвътре. — Добре дошли, приятели мои! Влезте и заемете почетните си места сред нас. Присъединете се към щастливата ни компания.

Гласът й се стори познат. Битърблу ахна и залитна, а Катса я задържа и я притисна към себе си. Вдигна поглед видя непознати хора, седнали край стените на дълга зала дъното на залата, усмихнат и впил в тях единственото си око седеше крал Лек Монсийски.

Трийсет и пета глава

Добре дошли. Приятели. Почетни места. Щастлива компания.

Катса веднага усети, че този човек не й вдъхва доверие, макар да изрича приятни думи с гальовен глас. Нещо у него караше сетивата й да застанат нащрек. Не го харесваше.

Говореше обаче приветливо и предразполагащо и всички непознати в стаята му се усмихваха. Смущението й изглеждаше неоснователно. Нямаше причина да изпитва неприязън към него. Тя се поколеба пред прага, но все пак го прекрачи и пристъпи предпазливо напред.

Детето се чувстваше зле. Катса си помисли, че краката му изневеряват отново. Битърблу, вкопчена в нея, плачеше и я дърпаше назад.

— Лъже те — повтаряше малката. — Лъже те!

Катса я погледна объркано. Очевидно и детето не харесваше този мъж. Реши да внимава.

— Дъщеря ми е болна. Мъчно ми е да я гледам как страда — каза Лек и Катса си спомни и разбра, че този мъж е баща на Битърблу. — Помогни на племенницата си — обърна се той към жената, седнала вляво.

Тя скочи и тръгна към тях с разперени ръце.

— Клетото дете! — възкликна и се опита да издърпа Битърблу от Катса.

Прегърна я и й зашепна утешително. Битърблу обаче започна да пищи и да блъска жената. Притискаше се към Катса, обезумяла от страх. Катса я обгърна с ръце и я погали разсеяно. Погледна към жената, която някак си се падаше леля на момичето. Лицето й я хвърли в потрес. Челото, носа й… бяха й познати. Не цвета на очите, но формата им… Втренчи се в ръцете на жената и разбра. Това беше майката на По.

— Изпаднала е в истерия — каза й майката на По.

— Да — съгласи се Катса и прегърна детето по-здраво. — Аз ще я успокоя.

— Къде е синът ми? — попита жената с разширени от тревога очи. — Знаеш ли къде е синът ми?

— Да! — обади се Лек с гръмовен глас. Наклони глава и впи единственото си око в Катса. — Един член от семейството липсва. Жив е, надявам се?

— Да — потвърди Катса и после се почуди дали не е по-добре да се преструва, че По е мъртъв. Спомни си смътно как веднъж излъга, че По е загинал. Но защо?

Окото на Лек заискри.

— Така ли? Каква чудесна новина! Сигурно се нуждае от помощ. Къде е?

— Не му казвай, Катса! — извика Битърблу. — Не му казвай къде е По. Не му казвай!

— Спокойно, дете! — сгълча я Катса.

— Моля те, не му казвай!

— Няма — обеща Катса. — Няма.

Опря лице в шапката на Битърблу и реши да не казва на този мъж къде е По, щом детето се тревожи толкова.

— Добре, добре — обади се Лек. — Разбирам как стоят нещата.

Известно време помълча. Очевидно размисляше. Пръстите му забарабаниха по дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Очите му се плъзнаха към Битърблу и Катса прегърна още по-здраво детето.

— Дъщеря ми не е на себе си — отбеляза Лек. — Объркана е, болна е, разсъдъкът й е помътен. Тъкмо обяснявах на семейството на принц По за неразположението й. — Ръката му описа дъга. — Разказвах им как избяга от дома ни след произшествието с майка й. Как с принц По я намерихте, лейди Катса, и как бдяхте над нея.

Катса обходи залата с поглед. Откри още едно познато лице — мъж, по-възрастен от Лек, крал. Бащата на По. Със силни и горди черти, но със замъглени очи. Очите на всички в залата изглеждаха замъглени — на по-младите мъже, навярно братя на По, и на жените, явно техни съпруги. Или пък пелена забулваше нейното съзнание и не й позволяваше да види ясно лицата им?

— Да — отвърна тя на Лек, доловила смътно, че споменава безопасността на Битърблу. — Да. Аз я пазех.

— Как напуснахте Монсий? — извиси се гласът на Лек. — Планините ли прекосихте?

— Да — кимна Катса.