Даровита

— Капитан Фаун ми каза. Сподели само с двама-трима. За да я подкрепим, когато стане време да съобщи на другите.

— Значи ще я подкрепиш? — попита Катса.

— Успя да ме убеди.

— Радвам се — призна Катса. — И съжалявам.

— Не сте виновна вие, принцесо, а чудовището, което властва в Монсий.

Заваля ситен сняг. Катса протегна длани да го приветства.

— Какво му е, принцесо? — попита Пач.

— В какъв смисъл „какво му е“?

— Ами… защо му харесва да наранява хората?

Катса сви рамене.

— Дарбата го улеснява.

— Всеки може да причинява страдания — възрази Пач.

— Не знам — повдигна рамене Катса и се замисли за Ранда, за Мургон и за другите крале и безумните им дела. — Мнозина използват властта, за да вършат жестокости, а никой не е по-могъщ от Лек. Нямам представа защо го прави, но съм наясно, че трябва да го спрем.

— Дали Лек предполага къде сте, принцесо?

Катса наблюдаваше как снежинките се топят в морето. Въздъхна.

— След като напуснахме Монсий, разговаряхме с малцина. И с никого не сме споделяли къде отиваме, докато не се качихме на кораба ви. Но той ни видя, Пач, и мен, и По, и ни позна, разбира се. Няма много места, където да скрием детето. В крайна сметка Лек ще я потърси тук. Трябва да намеря укритие — в замъка, край него или дори в лиенидската пустош.

— Времето ще е сурово, принцесо, чак до пролетта.

— Да. Навярно няма да й осигуря удобства, но ще я опазя невредима.

По й беше разказал, че замъкът му е малък и прилича по-скоро на голямо имение. Но след като видя как крепостта на Рор запълва небосклона, Катса се запита дали мярата на По не е по-различна от тази на другите хора. Дворецът на Ран да изглеждаше внушително. Крепостта на Рор беше грамадна. Къде се вместваше замъкът на По в скалата?

Най-сетне видя замъка на По. Обзе я доволство. Беше малък, поне така й се стори от мачтата на кораба. Изграден от бял камък с балкони и тераси, боядисани в небесносиньо; само една квадратна кула се издигаше от задното крило колкото да загатне, че е повече от къща.

Разположението му обаче не беше обичайно и именно го зарадва най-много Катса. Висока скала се извисяваше над морето, а замъкът, кацнал на върха й — а-ха да се катурне във водата. Представи си как вятърът намира пролука в основите му, разцепва ги с оглушителен трясък и той рухва в морето. Разбра защо балконите са опасни през зимата. Някои висяха над бездната.

Под замъка вълните се блъскаха в основата на скалата. Сред камънака обаче в малка ниша водата се пенеше пред пясъчния бряг. Там започваха стъпала, виеха се по ската, изчезваха, пак се повяваха и пак изчезваха и така чак до стените на замъка и до един от главозамайващите балкони.

— Къде ще хвърлим котва? — попита Катса, вече слязла на палубата.

— От другата страна на скалата има малък залив — обясни й капитан Фаун. — Там ще хвърлим котва. От залива тръгва пътека и отвежда първо настрани — ще си помислите, че сте сбъркали посоката, принцесо — но после пътеката завива обратно, изкачва стръмнината и стига до входа на замъка. Дори да натрупа сняг, я разчистват, в случай че принцът се върне.

— Явно я познаваш добре.

— Преди няколко години бях капитан на малък товарен кораб, принцесо. Лиенидските замъци са разположени в живописни, но непристъпни местности. Трудно се доставят провизии до тях, повярвайте ми, защото всичките са нависоко.

— Много хора ли работят в замъка?

— Малко са. И ще ви напомня, принцесо, че сега замъкът и прислугата са ваши.

Да, бяха нейни. Още една причина да не очаква с нетърпение срещата с обитателите на замъка. Появява се лейди Катса от Мидлънс — обвит с мрачна слава убиец с вродена Дарба да се сражава, — и се оказва притежателка на пръстена на По. Щеше да разкаже абсурдната история за Лек и Ашен, да сподели намерението си да превърне двореца в крепост и да отреже достъпа на външния свят до него… Предчувстваше, че срещата няма да мине гладко.

Пътеката изглеждаше точно както капитан Фаун я описа. Хълмът бе стръмен и осеян със снежни преспи. Най-сериозният проблем обаче бяха краката на Битърблу, свикнали с кораба. По сушата тя ходеше почти толкова тромаво, както в началото залиташе по палубата, та се наложи Катса да я крепи, докато се изкачват към замъка на По. Вятърът духаше откъм гърба им, сякаш ги блъскаше нагоре.

Отблизо замъкът не беше много по-внушителен. Приличаше на висока бяла къща на върха на възвишение с двор, засенчен от невероятно големи дървета и навярно приятен в по-топло време. Прозорците бяха високи, покривът — полегат. Зад дърветата се издигаше кулата, конюшните се намираха от едната страна, а от другата имаше замръзнала зеленчукова градина. По нищо не личеше — ако не броим бученето на вълните — че замъкът е надвиснал над морето.

Стигнаха върха на ската. Поредният порив на вятъра ги побутна към двора с разноцветен плочник. Битърблу си пое облекчено дъх, че отново е на равна земя. Застанаха пред къщата и Катса вдигна юмрук да похлопа по тежката дървена врата. Преди да я докосне, вратата се отвори и ги лъхна топла вълна. Пред тях застана лиенид — позастарял, облечен като иконом в дълго черно палто.