Даровита

— Лорд Елис, ако Ранда научи, че капитан Ол или лорд Гидън са се съгласили доброволно, ще разбера кой е издайникът. Ще те убия. Ще убия дъщерите ви. Разбирате ли?

— Разбирам, милейди — отвърна Елис. — И ви благодаря още веднъж.

Нещо заседна в гърлото й при тази повторна благодарност, след като го бе заплашила толкова свирепо. Когато си чудовище, помисли си, те хвалят и ти благодарят, понеже не се държиш като чудовище. Копнееше да не постъпва жестоко, без да предизвиква възхищение.

— А сега, в тази стая, само ние четиримата ще обмислим подробно какво ще твърдим, че се е случило днес — заключи тя.

Вечеряха в трапезарията на Гидън, в замъка на Гидън, както предишната нощ. Гидън й позволи да пореже врата му с нож, а Ол — да насини лицето му. Щеше да го направи и без позволение, защото знаеше, че няма да убедят Ранда без доказателства за схватка. Ол и Гидън обаче прозряха далновидността й или се досетиха, че тя ще го направи със или без съгласието им. Оставиха се смело в ръцете й. Не й беше приятно, но се постара да им причини възможно най-малко болка.

Не разговаряха кой знае колко на масата. Катса чупеше хляб, дъвчеше и преглъщаше. Взираше се в ножа и вилицата. Взираше се в сребърния стакан.

— Естилският лорд… — отрони и мъжете отлепиха очи от чиниите си. — Лордът, който беше отсякъл повече дървета от гората на Ранда. Помните ли го?

Те кимнаха.

— Не го нараних — продължи тя. — Ударих го и изгуби съзнание, но е невредим. — Остави вилицата и ножа и погледна първо Гидън, а после — Ол. — Не събрах сили да го нараня. Той възмезди простъпката си със злато. Сърце не ми даде да го осакатя.

Известно време те я гледаха мълчаливо. Гидън сведе очи към чинията си. Ол прочисти гърло.

— Навярно работата за Съвета изважда наяве по-добрата ни природа — предположи той.

Катса взе вилицата и ножа и замислено отряза парче от печеното овнешко. Познаваше природата си. Разпознаваше я тутакси, щом застанеше лице в лице с нея — чудовище със зелено и синьо око, с вълча, озъбена муцуна. Свиреп звяр, изливащ необуздания си гняв върху приятелите си, убиец, служещ като отдушник на кралската ярост.

Странен беше този звяр обаче, защото под повърхността му дремеха страх и негодувание от собствената му жестокост. Кореше се, че причинява болка. А понякога сърцето му въставаше срещу жестокостта.

Чудовище, което понякога отказваше да се държи като чудовище. Ако чудовището спре да се държи като чудовище, престава ли да е чудовище? Превръща ли се в нещо друго?

Навярно изобщо не познаваше природата си.

На тази вечеря в замъка на Гидън я гнетяха твърде много въпроси, въпроси без отговори. Прииска й се да е с Рафин или с По, вместо с Ол и с Гидън; те щяха да й отговорят, да й обяснят.

Не биваше да използва Дарбата си, когато е разгневена. В това се състоеше същината на борбата, която водеше с природата си.

* * *

След вечерята Катса отиде на стрелбището. Надяваше се глухото тупкане на стрелите, забиващи се в мишените, да я успокои. Но той дойде при нея.

Копнееше да остане сама. Ала щом Гидън излезе от сенките, висок и притихнал, й се прииска да е в огромна, препълнена с хора зала. Прииска й се дори да е във вихъра на празненство, в рокля и с ужасни обувки. Да танцува на бал. Все едно къде, но не и сама с Гидън, където няма кой да ги прекъсне.

— Стреляш в тъмното — отбеляза Гидън.

Тя свали лъка. Реши, че отново я критикува.

— Да — отвърна, защото друг отговор не й хрумна.

— И в тъмното ли си точна както на светло?

— Да.

Той се усмихна, което я разтревожи. Досети се какво я чака, щом е решил да се държи мило. Предпочиташе да е арогантен, хаплив и троснат, когато са сами.

— За всичко те бива, Катса.

— Глупости!

Но той упорито отказваше да спори. Усмихна се отново и се подпря на дървения парапет, между нейната мишена и другите.

— Какво очакваш да стане утре в двореца на Ранда?

— Наистина не знам — призна Катса. — Ранда ще се ядоса много.

— Не ми харесва, че ме защитаваш от гнева му. Никак не ми харесва.

— Съжалявам, Гидън. Съжалявам и за раната на врата ти. Да се върнем ли в замъка?

Тя свали колчана през глава и го остави на земята. Той я наблюдаваше мълчаливо и в гърдите й се надигна паника.

— Аз трябва да те защитавам — заяви той.

— Не си в състояние да ме защитиш от краля. Ще бъде гибелна и безполезна загуба на сили. Да се прибираме в замъка!

— Омъжи се за мен — предложи той — и бракът ни ще те пази.

Е, каза го, както предрече По, и думите я халосаха като юмручните удари на лиенида в корема й. Не знаеше накъде да гледа; не я свърташе на едно място. Вдигна ръка към главата си, после улови парапета. Наложи си да се съсредоточи.

— Бракът ни няма да ме опази — възрази тя. — Ранда няма да ме помилва само защото съм се омъжила.

— Но ще бъде по-снизходителен — предположи Гидън. — Бракът ни ще му предостави изход от положението. За него ще е опасно да се опита да те накаже и той го разбира. Съобщим ли, че ще се женим, ще му дадем повод да ни изпрати далеч от двореца. Ще ни изпрати тук, където той няма да се мярка пред очите ти, а ти — пред неговите. И поне привидно няма да си развалите отношенията.