Даровита

— Не, разбира се. Постъпила си правилно. Постъпила си добре, разбира се.

— Кралят вече няма да ме командва. Вече няма да съм му животно.

— Кат… — той се размърда и въздъхна. Погледна я втренчено. — Взела си решение, виждам. Знаеш, че съм готов на всичко да възпра ръката на Ранда. На твоя страна съм. Но… но…

Разбираше го. Ранда не вземаше под внимание мнението на своя син знахар. Рафин беше безсилен да промени каквото и да било, докато баща му е жив.

— Тревожа се за теб, Кат. Всички се тревожим. Гидън беше отчаян.

— Гидън… — въздъхна тя. — Гидън ми предложи да се омъжа за него.

— Велики хълмове! Преди или след като посетихте Елис?

— След. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Гидън смята, че бракът ще разреши проблемите ми.

— Хмм… И как беше?

Как беше? Напуши я смях, макар всъщност да нямаше нищо смешно.

— Зле и продължи още по-зле. Накрая разбрах, че По е четец на мисли. И лъжец.

Рафин я изгледа замислено. Отвори уста, но не продума. Очите му искряха нежно.

— Скъпа Катса — отрони той, — не ти е било лесно тези дни. Ранда, Гидън, По…

Ранда беше най-сериозната заплаха, ала по-тежко понасяше предателството на По. Раните зарастваха. Ранда не бе в състояние да я нарани, както По я беше наранил.

Поседяха мълчаливо. Дървата в камината пропукваха до нея. Огънят беше лукс; във въздуха не витаеше хлад, но Хелда искаше косата й да изсъхне по-бързо и затова запали дебелите цепеници. Сега косата на Катса се спускаше на вълни по раменете й. Отметна я зад ушите и я зави на кок.

— Пазили са в тайна Дарбата му от самото начало, Кат.

Така значи. Дойде ред на обясненията и вразумяването.

Тя сведе очи и се подготви.

— Майка му знаела, че ще го използват като инструмент, ако истината излезе наяве. Представи си колко е полезно дете, което усеща как откликват на думите му и какво правят хората от другата страна на стената. Представи си колко полезен е щял да бъде По на баща си — краля. Майката разбрала, че синът й няма да е в състояние да се сближи с никого и да завърже приятелства, защото никой няма да му се доверява. Всички ще го отбягват. Помисли, Катса. Представи си го.

Тя го погледна. Рафин наблюдаваше огъня с разчувствано изражение.

— Какво казах само! Не е необходимо да си представяш, разбира се.

Да, за нея това беше действителност. Не познаваше щастието Дарбата й да остане скрита.

— Не бива да го виним, задето не ни е разкрил истината по-рано — продължи Рафин. — Честно казано, трогнат съм, че изобщо ни я разкри. Разказа ми всичко, след като ти си тръгна. Има известна представа за отвличането, Кат.

Да, както и много други представи, които не му се полагат по право. Четците на мисли разполагат с изобилие от идеи.

— Каква представа?

— Защо не го изслушаш?

— Не съм петимна да разговарям с четци на мисли.

— Той заминава утре, Кат.

Тя го погледна изненадано.

— Как така заминава?

— Напуска завинаги двореца на Ранда — уточни Рафин. — Тръгва за Съндър, а после вероятно за Монсий. Още не знае със сигурност.

Очите й се напълниха със сълзи. Някак си не съумяваше да възпре тази странна вода, напираща в очите й. Втренчи се в ръцете си и една сълза се отрони в дланта й.

— Ще го изпратя да ти разкаже — предложи Рафин.

Слезе от леглото и застана до нея. Наведе се и я целуна по челото.

— Мила Катса… — прошепна той и излезе от стаята.

Тя се загледа в шахматния мраморен плочник, питайки се как е възможно да се чувства толкова отчаяна. Не помнеше да е плакала някога в живота си. Докато този глупав лиенид не дойде в двореца, излъга я, а после обяви, че заминава.

Той прекрачи прага и запристъпва несигурно от крак на крак. Чудеше се дали да приближи или да остане по-далеч. Тя също не беше наясно какво иска; знаеше само, че иска да запази спокойствие, да не го поглежда и да не мисли за нищо, за да не й открадне мислите. Стана, влезе в трапезарията и погледна през прозореца. Градината пустееше, позлатена от лъчите на залязващото слънце. Усети, че той застава пред вратата.

— Прости ми, Катса. Умолявам те да ми простиш.

Е, отговорът бе от лесен по-лесен. Нямаше да му прости.

Короните на дърветата в градината на Ранда все още зеленееха, а в лехите имаше цъфнали цветя. Скоро обаче листата щяха да пожълтеят и да опадат. Градинарите щяха да извадят големите си гребла, да ги събират от мраморния плочник и да ги отнасят с ръчни колички. Нямаше представа къде ги носят. В зеленчуковите градини навярно или в полето. Градинарите се трудеха неуморно.

Не каза, че му прощава.

Усети го как пристъпи една крачка напред.

— Как… как разбра? — попита я той. — Искаш ли да ми кажеш?

Тя облегна чело върху стъклото.

— Защо не използваш Дарбата си да узнаеш?

Той застина.

— Бих могъл, ако мислиш за това. Но не мога да се скитам из теб, докато намеря каквото търся. Както не мога да възпра Дарбата да ми показва неща, които не искам да виждам.

Тя не продума.

— Катса, сега долавям само, че си ядосана, разгневена от главата до петите, че съм те обидил и не ми прощаваш. Не ми вярваш. В момента усещам само толкова. И Дарбата ми просто потвърждава това, което виждат очите ми.

Тя въздъхна рязко и проговори в стъклото: