Даровита

— Гидън ми каза, че не ти вярва. Използва същите думи, които те бях чувала да изричаш, съвсем същите думи. И… — тя махна с ръка. — И друго го загатваше. Ала думите на Гидън изясниха всичко.

Той стоеше още по-близо. Облегнат най-вероятно на масата, пъхнал ръце в джобовете и впил очи в гърба й. Тя се съсредоточи върху гледката отвън. Две дами прекосиха градината, уловени за ръка. Къдриците им, събрани на тила, подскачаха нагоре-надолу.

— Не внимавах много, когато бяхме заедно — обади се той. — Не внимавах да се крия. Понякога бях дори нехаен. — Гласът му притихна, сякаш говори на обувките си. — Защото исках да разбереш.

Това не го оправдаваше. Беше вземал тайно мислите й. Нямаше извинение, дори да му се е искало да й признае.

— Не биваше да ти казвам, Катса, наистина — увери я той и тя се обърна светкавично към него.

— Престани! Спри да отговаряш на мислите ми.

— Вече не искам да го крия от теб, Катса! Няма да се крия!

Не беше облегнат на масата, пъхнал ръце в джобовете.

Стоеше по средата на стаята и се държеше за главата. Лицето му… не погледна лицето му. Обърна се отново към прозореца.

— Вече няма да те заблуждавам, Катса — повтори той. — Моля те. Позволи ми да ти обясня. Не е толкова лошо, колкото смяташ.

— Лесно ти е да го кажеш — възрази тя. — Твоите мисли са непокътнати.

— Почти всички твои мисли също са непокътнати — успокои я той. — Дарбата ми показва само как се съотнасяш с мен. Дали си наблизо, какво правиш, какво мислиш и изпитваш към мен. Предполагам… предполагам това е нещо като чувство за самосъхранение — довърши плахо той. — Както и да е… Затова мога да се бия с теб. Усещам как се движи тялото ти дори когато не го виждам. Долавям и намеренията ти. Разбирам как ще ме нападнеш.

Дъхът й секна при това необичайно признание. Почуди се дали така се чувстват жертвите й, когато ги рита по гърдите.

— Разбирам кога някой иска да ме нарани и как — продължи той. — Разбирам кой е дружелюбен към мен и кой ми се доверява. Разбирам кой не ме харесва. Усещам кога някой се опитва да ме измами.

— Ти ме измами — прекъсна го тя. — Скри, че си четец на мисли.

— Вярно е — продължи упорито той, — но за борбата ти с Ранда научих от твоята уста. Също и за Рафин, и за Гидън. Когато те срещнах в крепостта на Мургон… Помниш ли? Когато те срещнах, не знаех защо си дошла. Не можех да надникна в ума ти и да разбера, че спасяваш дядо от тъмниците на Мургон. Не бях сигурен дори дали дядо е там, защото не бях достатъчно близо да усетя физическото му присъствие. Още не бях разговарял с Мургон. Още не бях чул лъжите му. Не знаех, че си обезвредила всички стражи в двореца. Долових само учудването ти кой съм и дали да ми се довериш, но не искаше да ме убиеш, защото съм лиенид. Усетих как се колебаеш и заради някой друг лиенид, но не бях сигурен кой и каква е връзката. Не знам как да го обясня, но почувствах, че трябва да ти повярвам. Това е всичко, само това разбрах. И реших да ти се доверя.

— Удобно е, нали? — попита горчиво тя. — Да знаеш кому да се довериш? Едва ли щяхме да сме тук, ако аз притежавах такава способност.

— Съжалявам. Нямаш представа колко съжалявам. Колко се мразех, задето не ти казвам. Измъчвам се всеки ден, откакто се сприятелихме.

— Не сме приятели — прошепна тя в стъклото.

— Ако ти не си ми приятел, значи нямам никакви приятели.

— Приятелите не лъжат — подчерта тя.

— Приятелите се опитват да разберат — възрази той. — Как щях да ти стана приятел, ако не бях излъгал? Колко рискувах, когато разкрих истината пред теб и Рафин? Щеше ли да постъпиш различно, Катса, ако това беше твоята Дарба? Ако пазеше същата тайна? Щеше да се скриеш някъде и да не дръзваш да смущаваш никого с жалкото си приятелство? Искам да имам приятели, Катса. Искам да имам живот, макар да нося това бреме.

Гласът му пресекна и заседна в гърлото. Катса отказваше да се подаде на отчаянието му, да изпита съчувствие. Усети как се е вкопчила в перваза на прозореца.

— Искаш ли да ме лишиш от приятели, Катса? — попита тихо той. — Искаш ли Дарбата да обсеби живота ми и да ме лиши от всяка искрица щастие?

Не биваше да слуша тези думи, думи, които я призоваваха да прояви съпричастие, разбиране. Нея, наранила десетки с Дарбата си, и ненавиждана заради тази Дарба. Та нали тя още се бореше да я усмири, да й попречи да властва над нея, Защото — като него — не бе молила никога за могъществото, с което я дарява.

— Да, никога не съм искал да я притежавам. Бих я заменил, за да си върна теб.

Ядоса се, гневът я завладя, защото не можеше дори да изпита съчувствие към него, без той да разбере. Каква лудост! Непонятно, безумно положение! Как е общувала майка му с него? Как общува дядо му? Другите?

Пое дълбоко дъх и се постара да размишлява стъпка по стъпка.

— А умението ти да се биеш? — попита, без да отлепя очи от притъмнялата градина. — Очакваш да повярвам, че не притежаваш воинска Дарба?