Даровита

Тя го чуваше смътно. В момента се чувстваше изморена от твърде много неща, за да я вълнуват подробностите за отвличането.

— Започвам да мисля, че е свързано с Монсий — продължи той. — Отхвърлихме Мидлънс, Уестър, Нандър, Естил и Съндър. Освен това, както си спомняш, посетих повечето кралства. Само в Съндър усетих, че ме лъжат. Лиенид няма нищо общо, сигурен съм.

Някъде, незнайно кога, докато разговаряха, гневът й се бе стопил. Нямаше и следа от него. Предпочиташе го обаче пред празнотата, заела мястото му. Съжаляваше за всичко, което се бе променило с По. Съжаляваше, че всичко си е отишло.

— Катса — настоя той, — трябва да ме изслушаш.

Тя примигна и насили съзнанието си да се съсредоточи върху думите му.

— Но нали крал Лек е добър човек? — попита тя. — А и няма причина.

— Възможно е да има — възрази той, — но не знам каква. Нещо не е наред, Катса. Отначало не обърнах внимание на някои впечатления от разговора с Мургон, но ми се струва, че съм сгрешил. А и сестрата на татко, кралица Ашен, не постъпва както ти ми каза. Издръжлива е, силна жена. Няма да изпадне в истерия, да се заключи с детето си и да не допуска съпруга си при нея. Ако я познаваше, кълна ти се…

Той млъкна, сбърчил чело. Ритна пода.

— Имам чувството, че Монсий е замесен. Не знам дали Дарбата ми го загатва или е инстинкт, но ще се върна в Съндър да поразпитам. Дядо е по-добре, предпочитам обаче да остане скрит, докато разкрия истината.

Ясно. Щеше да замине за Съндър, за да разкрие истината. И по-добре, че щеше да си тръгне. Не искаше да преследва мислите й.

Но не искаше и да заминава. Сигурно го е разбрал, щом си го помисли. А сега? Дали е разбрал, че тя знае, че е разбрал, понеже и това си помисли?

Какъв абсурд! Невероятно! Да бъде с него беше невъзможно.

Но не искаше да се разделят.

— Надявах се да дойдеш с мен — сподели той и тя го погледна, зяпнала. — Ще работим добре заедно. Дори не знам къде точно отивам. Но се надявах да ме придружиш. Ако все още си ми приятел.

Не знаеше какво да отговори.

— Не ти ли казва Дарбата ти дали съм ти приятел?

— А ти самата знаеш ли?

Опита се да мисли, но в ума й нямаше нищо. Усещаше само, че е вцепенена, тъжна и объркана.

— Няма как да разгадая чувствата ти, ако са загадка за самата теб.

Той погледна ненадейно към вратата и след миг някой почука. Един прислужник нахлу вътре, без да дочака отговор. При вида на бледото му, изопнато лице всичко й стана ясно. Ранда. Ранда искаше да я види и най-вероятно да я убие. Преди недоразумението с По беше престъпила заповедта на краля.

— Кралят нареди да се явите веднага пред него, милейди — съобщи прислужникът. — Простете ми, милейди. Каза, че ако не дойдете, ще изпрати всичките си стражи да ви доведат.

— Добре. Предай му, че идвам веднага.

— Благодаря, милейди.

Прислужникът се обърна и избяга от стаята.

Катса се намръщи.

— Всички стражи… Какво си въобразява, че ще ми направят? Трябваше да кажа на прислужника да ги изпрати. Ей така, за забавление. — Озърна се. — Дали да взема нож?

По я изгледа с присвити очи.

— Какво си сторила? Какво става?

— Не го послушах. Изпрати ме да измъчвам някакъв нещастен невинен лорд и аз реших да не изпълня заповедта му. Дали да взема нож?

Тръгна към оръжерийната си. Той я последва.

— За какво ти е? Какво ще стане на срещата според теб?

— Не знам, не знам. О, По, ако ме ядоса, ще ми се прииска да го убия. Ами ако ме заплаши и се окажа в безизходно положение?

Тя се строполи върху един стол и оброни глава върху масата за съвещания. Как ще се яви пред Ранда точно сега, когато в главата й цари такава суматоха? Щеше да излезе от кожата си само като чуе гласа му. Щеше да направи нещо ужасно.

По седна до нея и я погледна.

— Катса. Слушай! Не съм срещал по-силен човек от теб. Можеш да направиш каквото пожелаеш! Можеш всичко! Никой не е в състояние да те принуди да му се подчиняваш. Вуйчо ти е безпомощен пред теб. Щом застанеш пред него, само твоята воля има значение. Достатъчно е да решиш и няма да го нараниш.

— Но как да постъпя?

— Ще прецениш — отвърна По. — Трябва само да разбереш какво няма да направиш. Няма да го нараниш и няма да му позволиш да те нарани. Останалото ще го измислиш в движение.

Тя въздъхна, без да вдига глава. Планът му не струваше.

— Няма друг план, Катса. Ще постъпиш, както решиш. Никой не може да те спре.

Тя се изправи и го погледна.

— Повтаряш го непрекъснато, но не е вярно — отсече тя. — Не съм всесилна. Не мога да ти забраня да четеш мислите ми.

Той повдигна вежди.

— Ами ако ме убиеш?

— Не мога — възрази тя. — Ще разбереш, че искам да те убия и ще избягаш. Ще стоиш далеч от мен до края на дните си.

— О, не!

— Напротив! Ако поискам да те убия…

— Няма да избягам.

При тази безсмислена забележка тя разпери безпомощно ръце.

— Стига толкова! Достатъчно!

Стана и излезе от стаята, за да се яви пред краля.

Петнайсета глава

Влезе в тронната зала. Първо й се прииска все пак да беше взела нож. После й се прииска Дарбата на По да се бе простряла до тази зала и да я бе предупредил какво я очаква, та да не идва.