Даровита

— Не, Катса. Слушай! Усещам хората. Представи си го като умение да виждам на тъмно или като очи на тила, както казваше. Усещам хората, когато са близо до мен, мислят, чувстват и се движат; усещам телата им, физическата им енергия. Само когато… — той преглътна, — само когато мислят за мен, долавям и мислите им.

— Но не го наричаш четене на мисли?

Тя изкрещя толкова силно, че той се олюля, но продължи да я гледа в очите.

— Добре, добре. Включва и четене на мисли. Но не е това, което подозираш.

— Доверих ти се — извика тя, — а ти ме излъга.

Тихият глас на Рафин над вика негодуванието й.

— Остави го да обясни, Катса.

Тя се обърна смаяно към Рафин, поразена, че заема страната на лиенида, макар да е научил истината. После се извърна рязко към По, който отново срещна погледа й, сякаш не е направил нищо лошо, сякаш е съвсем невинен.

— Моля те, Катса, изслушай ме. Не чувам всички мисли. Не знам какво мислиш за Рафин, какво мисли Рафин за Бан, дали Ол харесва вечерята си. Ако тичаш в кръг пред вратата и мислиш колко ненавиждаш Ранда, аз ще разбера само, че тичаш в кръг. Докато мислите ти не се насочат към мен. Едва тогава ще разбера какво чувстваш.

Ето какво било да те предаде приятел. Не. Да те предаде измамник, престорил се на приятел. Изглеждаше толкова чудесен приятел, толкова проникновен, толкова съпричастен. Естествено, след като винаги е долавял мислите и чувствата й. Съвършено подражание на приятелство.

— Не — възрази той. — Не… Излъгах те, Катса, но приятелството ми не е измама. Винаги съм ти бил истински приятел.

Дори сега четеше мислите й.

— Престани! — процеди заплашително тя. — Престани! Как смееш! Предател, мошеник…

Не намираше достатъчно силни думи. Ала той сведе очи и ги впи нещастно в пода и тя почувства, че е разбрал всичко. Със злорадо доволство отбеляза как Дарбата му е осветлила и това, което не съумява да изрази. Той отпусна рамене и лицето му се сгърчи тъжно. Проговори с глух глас:

— Само двама души знаят за Дарбата ми. Мама и дядо. А сега Рафин и ти. Баща ми не знае, нито братята ми. Мама и дядо ми забраниха да я разкривам.

Е, тя щеше да поправи грешката. Понеже Гидън излезе прав, макар и несъзнателно. По не заслужаваше доверие. Хората трябваше да разберат и тя щеше да им разкаже.

— Ако го направиш — каза По, — ще ми отнемеш свободата. Ще ми съсипеш живота.

Тя го погледна, но сълзите в очите й замъглиха лицето му. Трябваше да си тръгне, да излезе от стаята, защото иначе щеше да наруши обещанието си и да го удари. Искаше да му причини болка, задето е заел място в сърцето й, където нямаше да го допусне, ако знаеше истината.

— Излъга ме — за кой ли път повтори тя.

Обърна се и избяга навън.

* * *

Хелда веднага забеляза влажните й очи и мълчанието й.

— Надявам се никой да не е болен, милейди.

Седна на ръба на ваната и натърка със сапун обърканата коса на Катса.

— Никой не е болен.

— Тогава нещо ви е разтревожило — предположи Хелда. — Някой от младите мъже навярно.

Някой от младите мъже. Един от приятелите й. И без друго оскъдният й списък с приятели намаляваше.

— Не изпълних заповедта на краля — промърмори тя. — Ще се разгневи.

— Нима? — възкликна Хелда. — Но това не обяснява болката в очите ви. Виновникът сигурно е някой от младежите, които се въртят около вас.

Катса не отговори. Всички в този дворец четяха мисли. Всички я виждаха като на длан, а тя не виждаше нищо.

— Ако кралят ви е ядосан — продължи Хелда — и ако някой младеж ви създава главоболия, тази вечер ще ви облечем още по-красиво. Ще сложите червената рокля.

Логиката на Хелда а-ха да разсмее Катса, но смехът заседна в гърлото й. Утре щеше да напусне двореца, защото вече не искаше да остава тук — при яростта на вуйчо си, при язвителната, накърнена гордост на Гидън и най-вече — при предателя По.

По-късно, когато се облече, а Хелда разресваше мократа й коса пред камината, някой почука на вратата. Сърцето на Катса подскочи. Навярно беше прислужник, изпратен да я извика при вуйчо й, или по-лошо — По, дошъл да чете мислите й и да я наскърбява с обясненията и извиненията си. Хелда обаче въведе Рафин.

— Не очаквах този — обяви тя, скръсти ръце и заръка с език.

Катса притисна с пръсти слепоочията си.

— Трябва да говоря насаме с него, Хелда.

Хелда излезе, а Рафин седна на леглото й и кръстоса крака както правеше като дете. Както и двамата правеха като деца, когато седяха тук, бърбореха и се смееха. Сега той не говореше и не се смееше. Само я наблюдаваше с благо и състрадателно лице как се е присвила пред камината.

— Тази рокля ти отива, Кат — подхвърли най-сетне той. — Очите ти блестят.

— Според Хелда роклята ще ми разреши проблемите като с магическа пръчица — отвърна тя.

— Проблемите ти се умножиха, откакто замина. Говорих с Гидън.

— Гидън…

Дори името му я изпълваше с умора.

— Да. Разказа ми какво се е случило с лорд Елис. Положението е сериозно! Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Не съм решила.

— Но, Катса… Но положението е сериозно, Катса!

— Престани да повтаряш едно и също! Трябваше ли според теб да подложа на мъчения човека, задето не е сторил нищо лошо?