Даровита

— Лек не е замесен в похищението — възпря го мъжът.

— Не съм казал, че е замесен.

— Лек е безупречен. Пилеете си силите да търсите в Монсий, защото дядо ви е в Уестър.

По се прозя отново. Понамести се върху ръба на масата и скръсти ръце. Погледна безучастно мъжа.

— Не отиваме в Монсий да търсим дядо. Отиваме на гости. Сестрата на баща ми е кралица на Монсий — обясни той. — Отвличането я разтревожи силно. Искаме да я посетим. Навярно ще я успокоим с новината, която научихме от вас.

Един от търговците зад тарторите прочисти гърло и се обади от ъгъла:

— Там върлуват болести. В Монсийския кралски двор.

Очите на По се насочиха спокойно към мъжа.

— Така ли?

— Мои роднини служат на Лек — изсумтя мъжът. — Далечни роднини. Две момиченца работеха в приюта му, бяха ми братовчедки… Умряха преди няколко месеца.

— В какъв приют работеха?

— В приюта за животни. Лек спасява животни, принце, нали знаете?

— Да, естествено — отвърна По, — но не знаех за приюта.

На мъжа явно му хареса, че привлече вниманието на По.

Погледна съдружниците си и вирна брадичка.

— Кралят има стотици животни, принце — кучета, катерици, плъхове. Целите им гърбове и кореми са покрити с кървящи рани.

По присви очи.

— Кървящи рани по гърба и корема… — повтори бавно той.

— Така де… Все едно са се наболи на нещо остро — уточни мъжът.

По го изгледа мълчаливо.

— Ясно — рече накрая. — А счупени кости? Болести?

Мъжът се замисли.

— Не съм чувал, принце. Просто много рани и разрези, които заздравяват ужасно бавно. Кралят събира деца да му помагат да лекува дребните създания. Казват, че е много грижовен към животните.

По сви устни. Погледна Катса.

— Разбирам… — каза. — А знаеш ли от каква болест са починали момичетата?

Мъжът сви рамене.

— Децата са слаби същества.

— Сменихме темата — прекъсна ги най-едрият търговец. — Договорихме се да ви дадем информация за отвличането, не за това. Значи ни се полагат повече пари.

— А и мен ненадейно ме налегна болестта, наречена отегчение — додаде другарят му.

— О — откликна първият, — сигурно си замислил някакво развлечение?

— С различна компания — намеси се мъжът от ъгъла.

И шестимата се засмяха, разкикотиха се на някаква шегичка, уж само тяхна, но Катса усети, че я разбра.

— Жалко за бащите закрилници и заключените спални — прошепна вторият тартор на приятелите си, но недостатъчно тихо за острия слух на Катса.

Тя скочи към тях, преди дори да успеят да избухнат в смях.

По бързо й препречи пътя — вероятно незабелязано бе тръгнал пръв.

— Спри — каза й той спокойно. — Мисли. Дишай.

Вълната от необуздан гняв не я погълна и тя позволи на тялото му да застане между нея и търговеца, между нея и двамата или шестимата търговци — все едно, защото за нея тези мъже бяха еднакви.

— В седемте кралства единствено ти умееш да усмиряваш тази дива котка — каза някой от тях.

Не разбра кой, защото я разсея въздействието, което думите му оказаха върху лицето на По.

— Късметлии сме, че има разумен дресьор — продължи мъжът. — А ти си щастливец! Дивачките са най-забавни, стига да умееш да ги усмиряваш.

По я гледаше, но не я виждаше. Очите му заискриха — сребърен лед и златен огън. Ръката, която я удържаше, застина, а пръстите му се свиха в юмрук. Той вдиша — безкрайно дълго. Беше разярен; тя го виждаше ясно и реши, че ще удари мъжа. Стресната, се почуди дали да го спре, или да му помогне.

Да го спре. По-добре да го спре, защото в момента не мисли. Улови го за лактите и ги стисна здраво. Изрече името му наум. По. Спри. Помисли. Повтори същото, което той й каза преди малко. Мисли. Той издиша — протяжно, както бе вдишал. Погледът му се проясни и очите му срещнаха нейните.

Обърна се и застана до нея. Обърна се с лице към двамата мъже. Нямаше значение кой е проговорил.

— Махайте се. — Гласът му прозвуча много тихо.

— Но възнаграждението ни…

По пристъпи към мъжете и те отстъпиха заднишком. Ръцете му висяха до тялото с обичайната спокойна небрежност, която не залъга никого в стаята.

— Имате ли представа с кого разговаряте? — попита той. — След тези думи няма да получите и грош от мен. Радвайте се, че не ви избих зъбите.

— Дали все пак не трябва да го направим? — поинтересува се Катса и обходи с поглед мъжете, един по един. — Ще ми се да им избия от главата дъщерята на гостилничаря.

— Няма да я докоснем — простена единият. — Никого няма да докоснем, кълна се!

— В противен случай ще съжалявате — предупреди ги тя. — Ще съжалявате до края на късия си, окаян живот.

— Няма, милейди, няма. — Заотстъпваха към вратата с побелели лица; самодоволните им усмивки бяха изчезнали безследно. — Само се пошегувахме, милейди, кълна се.

— Махайте се! — процеди По. — Възнаграждението ви е, че няма да ви убием за обидните думи.

Мъжете се втурнаха навън. По затръшна вратата. Облегна се върху нея и се плъзна надолу. Седна на пода, разтърка лице с длани и въздъхна отривисто.

Катса взе свещта от масата и приклекна до него. Опита се да отгатне колко умора и гняв са натрупани в приведената му глава и изпружените рамене. Той свали длани от лицето си и облегна глава на вратата. Погледа я мълчаливо.