Даровита

— Наистина щях да го ударя — призна той. — Много силно.

— Не знаех, че си толкова избухлив.

— Очевидно съм.

— По, как разбра, че ще ги нападна? — попита тя, осенена от странна идея. — Намеренията ми бяха насочени към тях, не към теб.

— Да, но усетих как енергията ти лумва. Познавам те добре и разбирам кога ще се нахвърлиш върху някого. — Той се усмихна изморено. — Никой не може да те обвини в непостоянство и колебливост.

Тя вирна брадичка. Седна на пода до него и кръстоса крака.

— Обясни ми какво научи от тях.

Той затвори очи.

— Какво научих… Първо, че лъжат, ако не броим онзи в ъгъла. Беше игра. Искаха да ни заблудят да им платим за невярна информация. За да си отмъстят за инцидента в трапезарията.

— Каква дребнавост! — възмути се Катса.

— Да, но все пак ни помогнаха. Лек е, Катса, сигурен съм. Мъжът излъга, когато каза, че Лек не е замесен. Но долових нещо странно… нещо, което не разбирам. — Той поклати глава и се втренчи замислено в ръцете си. — Необяснимо е, Катса. Почувствах някакво непонятно желание да го защитят.

— Как така?

— Сякаш наистина вярват в невинността на Лек и искат да го предпазят от мен.

— Но ти току-що каза, че Лек е виновен.

— Виновен е и тези мъже го знаят. Но същевременно вярват, че е невинен.

— Звучи абсолютно безсмислено.

Той поклати отново глава.

— Знам. Но долавям правилно чувствата им, убеден съм. Мъжът лъжеше, че Лек не е замесен, сигурен съм. Ала когато след миг добави: „Лек е безупречен“, наистина го мислеше. Вярваше на думите си. — По се взря в тъмния таван. — Какво ли означава това? Дали Лек е похитил дядо по някаква невинна причина? Струва ми се невъзможно.

Катса не проумяваше наученото от По, както и не проумяваше по какъв начин го е научил.

— Не разбирам… — промълви безпомощно тя.

Той се откъсна от мислите си и я погледна.

— Катса… Съжалявам. Сигурно ти е трудно. Долавям ясно чувствата и мислите на измамниците, които не знаят как да ги опазят в тайна.

Тя наистина не разбираше. Не проумяваше как така кралят е едновременно виновен и невинен. Забеляза как По се вглъбява отново в размишления и впива очи в дланите си. Търговците не съумяха да прикрият своите чувства и мисли. Много й се искаше да научи как се прави това, ако въобще е възможно.

Усети, че По я гледа.

— Понякога успяваш да скриеш мислите си от мен, Катса.

Тя се сепна и веднага си представи девствена белота.

— След като разбра за Дарбата ми — уточни По. — Усещам, че го правиш — дори сега го правиш — и ти казвам, че действа, Защото Дарбата не ми показва нищо. И на мен ми олеква от това. Честна дума! Не искам да ти отнемам тайните. — Той се понадигна, осенен от идея. — Винаги можеш да ме удариш и да изпадна в несвяст. Няма да те спра.

Катса се засмя.

— Няма. Обещах да не те удрям. Освен когато тренираме.

— Но в този случай е самозащита.

— Не е.

— Напротив — настоя той и разгорещеният му глас я разсмя.

— Предпочитам да се науча да пазя мислите си — рече тя, — за да не се налага да припадаш всеки път, когато поискам да скрия нещо.

— И аз го предпочитам, повярвай ми! Но ти разрешавам да ме удариш, ако се налага.

— Рискуваш. Забрави ли колко съм избухлива?

— Няма значение.

— Щом ми позволяваш, вероятно ще го направя, По… Сигурно…

Той вдигна ръка.

— Така е справедливо. Когато се бием, ти удържаш силата си. А аз съм безпомощен да възпра Дарбата си. Значи трябва да имаш право да се защитиш.

Предложението не й хареса, но разбираше довода му. И се трогна от охотата, с която е готов да се лиши от Дарбата си заради нея.

— Непрекъснато ще те боли главата — предупреди го.

— Рафин вероятно е сложил в кесията с лекарства от балсама против главоболие. Ще ми се и аз да си променя косата като теб. Синьото ще ми отива, нали?

Тя се засмя отново и се зарече мълком никога да не го удря; освен ако не е съвсем отчаяна, разбира се. Свещта върху пода до тях припламна и угасна. Бяха се увлекли в разговора. Призори щяха да поемат към Монсий, а сега бе среднощ и всички в гостилницата и в града спяха. Само те седяха тук и се смееха в мрака.

— Утре тръгваме за Монсий, нали? — попита тя. — Ще заспим върху конете.

— Аз ще заспя върху коня. Ти ще яздиш, сякаш си спала дни наред. Все едно се състезаваме кой ще стигне пръв в Монсий.

— И какво ще открием, когато стигнем? Крал, който е невинен, макар да е виновен?

Той потърка чело.

— Винаги ми се е струвало странно защо родителите ми изобщо не се съмняват в Лек, независимо от историята му.

А сега и тези мъже го смятат за невинен, макар да знаят, че е замесен в похищението.

— Възможно ли е във всяко друго отношение да живее толкова праведно, та хората да му прощават простъпките или да не ги забелязват?

Той помълча.

— Питам се… напоследък се питам дали не е роден с Дарба. Дарба, която да променя мнението на хората за него. Има ли такива дарби? Не знам…

Не й беше хрумвало. Но изглеждаше възможно. Ако едното му око липсва, никой не би могъл да разбере дали притежава Дарба. Никой не би го заподозрял, защото как ще заподозреш Дарба, контролираща подозренията?