Даровита

Момичетата режеха и метяха, а косата на Катса падаше ли падаше. Непознатият хлад върху врата й я изпълни с възторг. Запита се дали други момичета в Съндър и в седемте кралства носят ножове или всички разчитат на бащите и братята си да ги пазят.

Разбуди я похлопване по вратата, която свързваше стаята й със стаята на По. Не бе спала дълго. Беше полунощ и лунното сияние нахлуваше през прозореца. Ако не я търсеше По, ако я нападаше враг, светлината бе достатъчна да го повали в несвяст. Всички тези мисли пробягаха в главата й в мига, докато се изправи в леглото.

— Аз съм, Катса — чу гласа му през ключалката. — Вратата се заключва от двете страни. Отвори ми.

Тя се изтърколи от леглото. Къде ли беше ключът?

— Моят ключ висеше до вратата — подвикна й той и тя се втренчи в мястото, откъдето долиташе гласът.

— Само предположих, че го търсиш. Не е Дарбата ми, затова не настръхвай.

Катса опипа стената. Пръстите й докоснаха ключа.

— Защо викаш? Ами ако те чуе някой? Не се ли притесняваш, че ще разкриеш безценната си Дарба пред целия легион любовници при мен?

През вратата долетя приглушения му смях.

— Ще разбера, ако някой ме чуе. Щях да разбера, ако беше с цял легион любовници, Катса. Подстрига ли се?

Тя изсумтя.

— Чудесно! Възхитително! Нямам никакви тайни! Усещаш дори косата ми.

Тя превъртя ключа и отвори вратата. По се изправи. Държеше свещ.

— Велики морета! — възкликна той.

— Какво искаш?

Той вдигна свещта пред лицето й.

— Какво искаш, По?

— Аз щях да се справя далеч по-зле.

— Лягам си — заяви Катса и посегна към вратата.

— Добре, де, добре. Мъжете… Търговците. Съндърците, които закачаха момичето. Мисля, че смятат да дойдат да говорят с нас.

— Откъде знаеш?

— Стаите им са под нашите.

Тя поклати смаяно глава.

— Никой в тази гостилница няма тайни.

— Усещам ги смътно, Катса. Не чета мислите на всички до най-дребната подробност, както знаеш.

Тя въздъхна.

— Каква чест, че само мен усещаш до мозъка на костите! Посред нощ ли ще ни посетят?

— Да.

— Знаят ли нещо?

— Така мисля.

— Вярваш ли им?

— Не особено. Ще дойдат скоро. Ще почукам на външната ти врата.

Катса кимна.

— Добре. Ще се подготвя.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Запали свещ, наплиска си лицето и се облече за окъснелите гости.

Търговците, които се присмиваха на момичето край масата в трапезарията, бяха шестима. Когато По почука на вратата й, до него стояха всичките шест. Свещите в ръцете им хвърляха тъмни сенки по брадатите им лица. Високи и широкоплещести, те изглеждаха огромни пред нея: дори най-дребният беше по-висок и по-едър от По. Прекрасна шайка насилници. Влезе след тях в стаята на По.

— Будни сте и сте облечени, почитаеми принце, милейди — започна най-грамадният, онзи, който пръв се опита да сграбчи момичето за ръката.

Катса долови с каква подигравка произнесе титлите им. Не ги уважаваше повече, отколкото те — него. Мъжът, уловил китката на момичето, стоеше до него. Явно двамата, застанали в средата на стаята, с лице към По, бяха тарторите на групата. Другите четирима се строиха зад тях.

Бяха се разположили добре, тези търговци. Катса се облегна на страничната врата — вратата към стаята й — и скръсти ръце. Намираше се на няколко крачки от По и двамата тартори и виждаше другите четирима. Вземаше повече предпазни мерки от необходимото, но не беше излишно търговците да знаят, че ги наблюдава.

— Цяла нощ приемаме посетители — отвърна По, без да му мисли много-много. — В гостилницата не само вие имате сведения за дядо.

— Внимавайте с другите, принце — предупреди най-едрият търговец. — Хората лъжат за пари.

По вдигна вежди:

— Благодаря за напомнянето.

Облегна се на масата зад него и пъхна ръце в джобовете. Катса преглътна усмивката си. Харесваше предизвикателната небрежност на По.

— С каква информация разполагате? — поинтересува се той.

— Колко ще ни платите?

— Зависи колко са ценни сведенията ви.

— Шестима сме — посочи търговецът.

— Ще ви платя в монети, делими на шест — отвърна По, — ако така предпочитате.

— Исках да кажа, принце, че не си струва да си губим времето, ако няма да получим достатъчно за шестима.

По реши да се прозее, преди да проговори със спокоен, дори приятелски глас:

— Няма да се пазаря, докато не разбера какво знаете. Ще получите справедливо възнаграждение. Ако това не ви устройва, вървете си.

Мъжът пристъпи от крак на крак. Погледна съдружника си. Той му кимна и мъжът прочисти гърло.

— Добре… Имаме информация, че крал Бирн от Уестър е замесен в похищението.

— Колко интересно! — възкликна По и фарсът започна.

По задаваше въпроси, сякаш взема на сериозно историята на търговеца. Откъде черпи информация? Надежден ли е човекът, уличил Бирн? Защо са отвлекли дядо Тийлиф? Помагали ли са други кралства на Бирн? В тъмниците на Бирн ли е дядо Тийлиф? Как охраняват тъмниците?

— Е, милейди — погледна я По, — трябва бързо да известим братята ми да претърсят тъмниците на Бирн.

— Няма ли да отидете вие?

Мъжът се изненада. И вероятно се разочарова, че не е успял да ги изпрати за зелен хайвер.

— Ние заминаваме на юг и на изток — обясни По. — Към Монсий и крал Лек.