Даровита

— Дори да исках да се омъжа, нямаше да е за Гидън — отсече Катса. — Аз обаче няма да се омъжа. За никого. Интересно как така не си чул слуховете. Доста се застоя в двореца на Ранда.

— О, чух ги. Но чух и друго — че си безмозъчен главорез, когото Ранда върти на малкия си пръст, а това се оказа далеч от истината.

Тя се усмихна и хвърли оглозгания кокал в огъня. Един от конете изпръхтя. Някакво дребно създание цопна във водата. Катса неочаквано се почувства стоплена, доволна и сита.

— Веднъж с Рафин обсъждахме дали да не се оженим — подхвана тя. — Понеже той не изгаря от желание да вземе някоя благородничка, която мисли само за короната и за богатството. А той, разбира се, трябва да се ожени, няма избор. Да му стана съпруга, изглежда лесно разрешение на проблема. Спогаждаме се, аз няма да му преча да се занимава с експериментите си, той няма да ме спира да работя за Съвета.

Представи си Рафин, приведен над книгите и стъклениците си. Навярно дори сега с Бан разискваха поредния експеримент. Докато се върне в двореца, сигурно щеше да е женен за някоя дама. Той щеше да е женен, а нея да я няма, за да си поговорят, да сподели с него мислите си, ако той пожелае, както винаги, да ги чуе.

— Накрая — продължи тя — се отказахме. Посмяхме се добре, защото аз така и не успях да приема въпроса на сериозно. Не желая да съм кралица. Освен това не искам деца, а Рафин трябва да остави наследник. Не искам и да се обвързвам с другиго. Дори с Рафин. — Тя се взря с присвити очи в огъня. Замислена за братовчед си, натоварен с толкова тежка отговорност. — Надявам се да се влюби в някоя жена, която ще пожелае да стане кралица и майка. Така ще е най-добре за него. Някоя жена, която иска цял рояк дечица.

По наклони глава.

— Не харесваш ли децата?

— Харесвам децата. Просто не искам да имам мои. Не искам да съм майка. Не мога да го обясня.

Спомни си как Гидън я уверяваше, че това ще се промени. Сякаш познава сърцето й, сякаш разбира поне мъничко сърцето й. Захвърли още един кокал в огъня и си отряда ново парче месо от гъската. Усети, че По я гледа и му се намръщи.

— Какво има? — попита я той. — Доколкото знам, не съм те ядосал.

Тя се усмихна.

— Помислих си колко непоносима съпруга щях да съм за Гидън. Питам се дали щеше да ме разбере, ако засадя леха с морско биле в градината му. Или щеше да ме сметне за очарователна домошарка?

— Какво е морско биле? — учуди се По.

— Сигурно в Лиенид го наричате другояче. Дребно лилаво цвете. Когато ядат листата му, жените не забременяват.

Увиха се в одеялата и се сгушиха до гаснещия огън. По се прозя блажено, но Катса не се чувстваше изморена. Сети се нещо, ала не искаше да го разбужда, ако заспива.

— Какво има, Катса? Буден съм.

Запита се дали някога ще свикне с това.

— Питах се дали мога да те събудя — отвърна тя, — като те повикам мислено.

— Не знам. Дарбата ми не действа, докато спя, но ако съм в опасност или някой приближава, винаги се събуждам. Опитай — прозя се отново той, — щом се налага.

— Някоя друга нощ, когато не си толкова уморен.

— Никога ли не се изморяваш, Катса?

— Сигурно се изморявам — тя не се сети за конкретен пример.

— Знаеш ли историята на крал Лек от Монсий?

— Не знаех, че има история.

— Има. Датира от много години и трябва да я знаеш, щом пътуваш към кралството му. Ще ти я разкажа, за да те приспя.

Той се обърна по гръб. Тя легна на една страна и се взря в профила му, очертан в светлината на гаснещия огън.

— Кралят и кралицата на Монсий били много благодушни хора. Не се славели като велики държавници, но имали мъдри съветници и управлявали поданиците си по-милосърдно, отколкото днес някой е способен да си представи. Само че били бездетни. Това не ги радвало, Катса, както би радвало теб. Отчаяно се надявали да им се роди дете, за да оставят наследник, а и просто защото искали дете както повечето хора, предполагам. Веднъж едно дете дошло в двореца. Красиво момче на тринайсетина години, с будно лице и превръзка върху едното око. Изгубило го преди години. Не обяснило откъде идва, кои са родителите му и какво се е случило с окото му. Просто дошло в двореца, просело и разказвало истории срещу храна и пари. Прислужниците го приютили, защото разказвало чудни истории — вълшебни притчи за място отвъд седемте кралства, където във въздуха и морето се носели чудовища, и цели армии изскачали от планинските пещери, а хората не приличали на нас. Кралят и кралицата чули за него. Завели го при тях да им разкаже историите си. Момчето ги очаровало от пръв поглед. Съжалили го, защото било бедно, самотно и осакатено. Започнали да го канят на трапезата си или в стаите си вечер; търсели го, когато се прибирали след дълго пътешествие. Отнасяли се с него като с благородник; образовали го, научили го да язди и да се сражава. Грижели се за момчето като за собствено дете. Когато момчето навършило шестнайсет, а кралят и кралицата все още нямали свое дете, кралят направил нещо необичайно. Посочил момчето за свой наследник.

— Макар да не знаели нищо за миналото му?