Даровита

— Добра тренировка е за мен — прецени той, — но не виждам каква е ползата за теб. Освен задоволството, че ме смилаш на каша.

— Трябва да измислим нови упражнения — съгласи се тя. — Нещо, което поставя на изпитание Дарбите и на двама ни.

— Да продължим да се бием и след като се стъмни. Тогава ще сме по-равностойни.

Вярно беше. Нощното небе го обви — черно небе без луна и без звезди. Накрая Катса не виждаше нищо; различаваше смътно само очертанията на фигурата му. Удряше напосоки. Той разбра, че действа на сляпо и се постара да я обърка с движенията си. Защитаваше се по-умело. И ударите му станаха по-опасни.

Тя го спря.

— Толкова ли точно усещаш ръцете и краката ми?

— Ръце, крака и пръсти — отвърна той. — Ти бликаш от физическа енергия, Катса. Усещам я непрекъснато. Дори чувствата ти понякога изглеждат веществени.

Тя присви замислено вежди в мрака.

— Можеш ли да се биеш със завързани очи?

— Не съм опитвал, за да не събудя подозрения. Но, да, бих могъл. По-лесно ще ми бъде на гладка земя. Усещането ми за горската повърхност е прекалено мъгляво.

Тя се втренчи в него — черен силует на фона на още по-черно небе.

— Чудесно! Превъзходно! Завиждам ти. Трябва да се бием по-често нощем.

Той се засмя.

— Не е зле от време на време да съм в по-изгодно положение.

Счепкаха се отново, но и двамата се препънаха на паднал клон и По се приземи по гръб, наполовина потопен в езерото. Изправи се и изджапа на брега:

— Достатъчно се борихме в тъмницата. Да проверим ли дали се е изпекла гъската?

Гъската цвърчеше над огъня. Катса я бодна с ножа и месото се отдели от костите.

— Готова е — констатира тя. — Ще ти отрежа бутчето.

Погледна го. Той си събличаше мократа риза през главата. Катса се насили да изтрие всичко от ума си. Съзнанието й да заприлича на неизписан лист хартия, на беззвездно небе. Той приклекна пред огъня. Изтри водата от голите си ръце и изтръска капките по пръстите си в пламъците. Тя се взираше в гъската и режеше старателно бутчето. Представяше си най-безизразното изражение на най-безизразното лице на света. Нощта беше хладна; помисли си за това. Гъската щеше да е вкусна; добре би било да изядат възможно най-много, за да не я похабят; замисли се и за това.

— Дано си гладен. Не искам гъската да отиде на вятъра.

— Гладен съм като вълк.

Явно смяташе да вечеря без риза, докато огънят го изсуши. Забеляза някакъв знак върху ръката му, пое си дъх и си представи празна книга с чисто бели страници. Ала същият знак върху другата му ръка привлече вниманието й и любопитството й надделя. Огледа ръцете му с присвити очи. Какво толкова? Нормално беше да се заинтригува от изображенията върху ръцете му. Тъмни, дебели обръчи като панделки над лактите му, на мястото, където свършват мускулите на рамото му и започват мускулите на ръката. Кръговете представляваха сложни плетеници, навярно разноцветни. Трудно беше да се каже на светлината на огъня.

— Лиенидско украшение — обясни той. — Като халките в ушите ми.

— Но какво е? — попита тя. — Боя ли е?

— Нещо такова.

— И не се отмива?

— Отмива се след много години.

Той бръкна в торбата си и извади суха риза. Надяна я през главата и Катса си представи обширно заснежено поле. Въздъхна облекчено и му подаде бутчето.

— Лиенидите обичат украшенията — добави той.

— Жените рисуват ли си знаци?

— Не, само мъжете.

— Дори обикновените мъже?

— Велики морета! Не! Как ти хрумна, Катса? Не мислиш ли, че щях да я спомена?

Той се разсмя с пълно гърло, а тя изсумтя.

— Не знам какво разкриваш за себе си и какво криеш, По.

— Украшението е предназначено за бъдещата ми съпруга.

— За кого ще се ожениш?

Той сви рамене.

— Досега не съм си представял, че е възможно да се оженя.

Тя заобиколи огъня, застана до него и си отряза второто бутче. Върна се от другата страна на огъня и седна.

— Ами замъкът и земите ти? Не трябва ли да оставиш наследник?

Той отново сви рамене.

— Замъкът и земите ми не са достатъчна причина да се обвържа с човек, с когото не искам да се обвързвам. Добре ми е и сам.

Катса се изненада.

— Очаквах да си по… по-общителен, когато си на родна земя.

— В Лиенид се старая да не страня от светския живот, но това е само преструвка, Катса. Винаги е преструвка. Мъчително е да крия Дарбата си, особено от семейството си. Когато съм в града на татко, част от мен брои дните, докато отново тръгна на път. Или докато се завърна в замъка ми, където ме оставят на спокойствие.

Разбираше го прекрасно.

— Сигурно трябва да си избереш съпруга, за която да си сигурен, че можеш да довериш истината за Дарбата си.

Той се изсмя рязко.

— Да. Съпругата ми трябва да отговаря на куп невъзможни изисквания. — Хвърли кокала от бутчето в огъня и си отряза ново парче от гъската. Започна да духа горещото месо. — А ти, Катса? Разби сърцето на Гидън, нали?

Само при споменаването на името му я обзе раздразнение.

— Гидън! Наистина ли не разбираш защо не искам да се омъжа за него?

— Готов съм да изредя хиляди причини, но не знам какво мислиш ти.