Даровита

— Добре… Да видим… Съчувствам ти, че се раздели с Рафин. Намирам, че прояви смелост, опълчвайки се на Ранда. На твое място не знам дали щях да събера сили. Не познавам по-енергичен човек от теб, но смятам, че изтощаваш коня си. Питам се защо не пожела да се ожениш за Гидън. Дали защото искаш да се ожениш за Рафин и ако е така, дали раздялата ви не те прави още по-нещастна, отколкото предполагам? Много се радвам, че дойде с мен. Жадувам да те видя как се защитаваш истински, как побеждаваш някого, защото очаквам да бъде вълнуваща гледка. Мама, мисля, ще те хареса. Братята ми, разбира се, ще те издигнат на пиедестал. Не съм срещал по-свадлив човек от теб. И наистина се тревожа за коня ти.

Той млъкна, отчупи парче хляб, задъвка и преглътна. Тя го наблюдаваше с ококорени очи.

— Засега това е всичко — заключи По.

— Едва ли си мислил толкова неща едновременно — усъмни се тя.

Той се засмя и смехът му я успокои. Опита се да се пребори със златните и сребърни искри в очите му, но изгуби битката. Той подхвана с тих глас:

— Питам се как не разбираш, че твоите очи ме пленяват също както моите — теб. Не мога да го обясня, Катса, но не бива да се чувстваш неловко. Защото и двамата сме еднакво… заслепени.

Лицето й поруменя. Стана й двойно по-неловко — и от очите, и от думите му. Изпита обаче и облекчение. Защото ако и той бе заслепен, нейното заслепение я смущаваше по-малко.

— Мислех, че го правиш нарочно — призна тя. — С очите си. Смятах го за част от Дарбата ти да ме омагьосваш с поглед и да шариш из ума ми.

— Не е. Нищо подобно!

— Повечето отбягват очите ми — сподели тя. — Страхуват се от тях.

— Да. Повечето хора отместват бързо поглед и от моите очи. Прекалено странни са.

Тя се взря в очите му, наведе се и наистина ги разгледа, за пръв път събрала смелост да го направи.

— Като светлини са. Не изглеждат много естествени.

Той се усмихна широко.

— Мама ми е разказвала как в деня, когато се обагрили, толкова се слисала, че едва не ме изпуснала.

— Какви са били преди това?

— Сиви като на повечето лиениди. А твоите?

— Не знам. Никой не ми е казвал, а и няма кого да попитам.

— Очите ти са красиви. — На нея изведнъж й стана горещо, много горещо под слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата като игриви светли петна.

Възседнаха отново конете и се върнаха на горската просека. Тя не се чувстваше съвсем спокойна с него, но поне не се страхуваше, че ако го погледне в лицето, ще разкрие душата си като на длан.

Пътят заобиколи покрайнините на града на Мургон; стана по-широк и по-многолюден. Забележеха ли ги, всички впиваха очи в тях. В къщите и гостилниците край града скоро щеше да плъзне мълвата, че двамата Даровити бойци пътуват заедно на юг по шосето на Мургон.

— Сигурен ли си, че не искаш да се отбием при крал Мургон? — попита Катса. — Да го разпиташ. Така ще е по-бързо, нали?

— След кражбата той ми показа ясно, че не съм добре дошъл в двореца му. Подозира, че знам какво са му откраднали.

— Страхува се от теб.

— Да. И е склонен да постъпва глупаво. Ако пристигнем в замъка му, нищо чудно да организира нападение и ще се наложи да нараняваме хора. Предпочитам да го избегнем. Ако ще става напечено, по-добре да е в двореца на виновния крал, а не на съучастника.

— Тогава ще отседнем в гостилницата.

— Да. Ще отседнем в гостилницата.

Градът на Мургон остана зад гърбовете им, а пътят отесня отново и стихна. Спряха преди залез-слънце. Решиха да лагеруват на известно разстояние от пътя. Избраха покрита с мъх полянка, закътана под надвиснали дебели клони и огласяна от ручейче, което очевидно допадна на конете.

— Не се нуждая от нищо друго! — възкликна По. — Бих живял охолно тук! На теб как ти се струва, Катса?

— Яде ли ти се месо? Ще уловя нещо.

— Превъзходно! — отбеляза доволно той. — Но след няколко минути ще се стъмни. Не искам да се изгубиш в непрогледния мрак.

Катса се усмихна и прекрачи ручейчето.

— Няколко минути ще ми стигнат. И никога не се губя. Дори да е тъмно като в рог.

— Няма ли да вземеш лъка? Възнамеряваш да удушиш лос с голи ръце ли?

— В ботуша ми има нож — обясни тя и за миг се почуди дали наистина би успяла да удуши лос с голи ръце.

Не изглеждаше невъзможно. Но сега търсеше само заек или птица и ножът бе подходящо оръжие. Шмугна се между чепатите дървета и се гмурна във влажната тишина на гората. Достатъчно беше да наостри слух, да стъпва безшумно и да остане невидима.

След няколко минути се върна с едър, тлъст и одран заек. По вече бе запалил огъня. Пламъците хвърляха оранжеви отблясъци по конете и по него.

— Постарах се да помогна с нещичко — отбеляза суховато той. — О, виждам — заека си одрала! Започвам да мисля, че ще стоя със скръстени ръце, докато пътуваме заедно през гората.

— Притесняваш ли се? Ако искаш, нямам нищо против да ловуваш. Аз ще стоя край огъня, ще ти кърпя чорапите и ще пищя, когато чуя странен звук.

Той се усмихна.

— Така ли се отнасяш и с Гидън, когато пътувате заедно? Сигурно го намира за извънредно унизително.

— Клетият По! Ще се наложи да се задоволиш с разчитането на мислите ми! Как другояче ще докажеш превъзходството си?