Даровита

После се запита дали ще успее да привлече вниманието му, без да изрича нито дума. Ако поиска да й помогне или да спрат, може ли да го повика мислено? Вероятно; той сигурно разбира, когато някой край него понечи да му каже нещо.

Погледна го как язди пред нея — с изправен гръб, стиснал уверено поводите и, както винаги, ръкавите на бялата му риза бяха набити до лакътя. После погледна дърветата, ушите на коня и земята отпред. Прочисти съзнанието си от всички мисли за По. За вечеря ще уловя гъска, рече си. Листата на дърветата започват да си сменят цвета. Времето е чудесно и прохладно.

Сетне, с всички сили, се съсредоточи върху тила на По и изкрещя мислено името му. Той дръпна юздата толкова рязко, че конят му изцвили, подхлъзна се и почти седна. Нейният кон едва не се блъсна в него. По изглеждаше уплашен до смърт и ядосан. Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Какво, в името на Лиенид, ти става? Да ме побъркаш от страх ли искаш? Не ти ли стига, че съсипваш коня си, та реши да унищожиш и моя?

Виждаше, че наистина е ядосан, но не можеше да спре да се смее.

— Прости ми, По. Опитвах се само да привлека вниманието ти.

— Никога ли не ти хрумва да започнеш по-полека? Ако ти кажа да наместиш керемидите по покрива ми, сигурно ще събориш къщата.

— О, По, не ми се сърди! — Тя заглуши смеха, напиращ в гърлото й. — Наистина, По, нямах представа, че ще те стресна толкова. Всъщност не предполагах, че ще те стресна. Дарбата ти не те ли предпазва?

Тя се разкашля и си придаде разкаяно изражение, което не би заблудило дори най-неумелия четец на мисли. Но наистина не го направи нарочно и той сигурно разбираше. Най-сетне присвитите му устни се отпуснаха и бегла усмивка заигра по лицето му.

— Погледни ме — помоли я той ненужно, защото усмивката му вече я бе уловила в капан. — Кажи мислено името ми, сякаш искаш да привлечеш вниманието ми. Но го кажи тихо! Все едно шепнеш.

Тя почака малко и после си помисли… По.

Той кимна.

— Това е достатъчно.

— Е, беше лесно.

— И, както забелязваш, не подплаши коня.

— Много смешно. Ще се упражняваме ли, докато яздим?

До края на деня тя го викаше мислено от време на време.

Всеки път той вдигаше ръка да й покаже, че е чул. Дори когато шепнеше. Реши да спре да го вика, защото явно се получаваше, а и за да го остави на мира. Той се обърна назад и й кимна. Беше разбрал. Яздеше зад него с ококорени очи, смаяна, че са провели цял разговор — донякъде — без да произнесат нито дума.

Лагеруваха край езеро, заобиколено от огромни съндърски дървета. Докато сваляха торбите от конете, Катса зърна гъска през тръстиките. Клатушкаше се по отсрещния бряг. По присви очи.

— Май наистина е гъска — кимна той. — Нямам нищо против да хапна бутче за вечеря.

Катса тръгна безшумно към птицата. Тя не я забелязваше. Реши да се промъкне току до нея и да й прекърши врата, както правеха готвачките в дворцовата кухня. Ала гъската я чу, закряка и се спусна към водата. Катса хукна след нея, но тя разпери силните си криле и политна. Катса подскочи и я улови. Свали я долу, право в езерото, удивена от размера й. Сборичка се във водата с огромната гъска, която пляскаше с криле, тракаше с клюн, мяташе се и риташе. Но само за миг. Защото ръцете й се сключиха около шията й и вратът й се прекърши, преди острият клюн да я клъвне.

Катса се обърна към брега и с изненада забеляза, че По я наблюдава зяпнал. От косата и от дрехите й се стичаше вода, но тя вдигна огромната птица да му я покаже.

— Пипнах я!

Той продължи да се взира в нея. Гърдите му се повдигаха и спускаха — очевидно бе дотичал набързо да й помогне в подводната битка. Потърка слепоочия.

— Катса! Какво правиш?

— Улових гъска!

— Защо не използва ножа? Посред езерото си. Подгизнала си.

— Нищо и никаква вода, какво толкова! И без друго беше време да си изпера дрехите.

— Катса…

— Исках да проверя дали мога — обясни тя. — Ами ако съм на път без оръжия и се наложи да си набавя храна?

— Нищо не ти пречеше да я застреляш с лък от лагера ни. Виждал съм колко си точна.

— Но сега знам, че мога и по този начин — отвърна простичко тя.

Той поклати глава и протегна ръка.

— Излизай от там, преди да настинеш. И ми дай гъската. Ще я оскубя, докато се преоблечеш.

— Никога не настивам — осведоми го тя, шляпайки към брега.

Той се засмя.

— О, Катса… Сигурен съм, че не настиваш. — Взе гъската. — Останаха ли ти сили за една битка? Да потренираме ли, докато вечерята ни се пече?

Сега схватката беше различна, защото знаеше истинските му преимущества. Осъзна, че подвеждащите движения са загуба на енергия. Бързата мисъл нямаше да й помогне; с хитрост нямаше да го победи. Единствените й предимства бяха скоростта и ожесточението. И след като беше наясно, лесно промени стратегията си. Не губеше време за изобретателни ходове. Просто го обсипваше с порой от силни удари. Той предусещаше къде се цели, вярно, но не издържаше на темпото й и не успяваше да я отблъсне достатъчно бързо. Боричкаха се, докато светлината изтляваше и падаше мрак. Той се предаваше и се изправяше, олюлявайки се. Смееше се и стенеше.